Сан Мьон Мун

Сан Мьон Мун: Ранните години

.

Въведение

“Запознайте се с обхвата на дейностите на Д-р Мун. Учете, за да разберете виждането, което той предлага за бъдещето, и тогава решете за себе си дали виждате Божията ръка зад всичко това.”

Д-р Фредерик Зонтаг: Колеж Романа

Животът и работата на Преподобния Сан Мьон Мун, сега на 90 г., обхваща едно време на драматични глобални трансформации. Признанието, което той получава днес, след дълго преследване и неразбиране, е резултат от изключителните усилия на целия му живот за изпълнението на извечната надежда на човечеството – обединеният свят, в който Божиите деца живеят в мир и хармония.

Със съпругата си Д-р Хак Ча Хан те имат 13 деца и вече над 40 внука. Техните усилия за световен мир бяха официално признати през 2004 г., когато Американският сенат на Капиталойския хълм им връчи почетната награда Корона на Мира.

В основата на учението на Сан Мьон Мун е разбирането, че човечеството е едно глобално семейство, с център Бог като наш всеобщ родител. Следователно всички хора, без значение на тяхната вяра, култура, националност и расова принадлежност, трябва да обединим усилията си и заедно да изградим света на нашите мечти.

Прелиствайки страниците на тази книга, ще преживеете драматичните години и трудното начало в дейността на младия тогава Мун. В началото на неговите усилия – през четиридесетте – Корея е под колониалното господство на Япония. След Японската окупация следва разделянето на Корея и опустошителната Корейска война. Едно изключително по същността си движение се заражда в мизерията на тази ситуация, за да донесе промяната на този свят. Това става възможно само благодарение на характера и твърдостта на един човек, тогава младеж, който е готов да премине през всичко, за да открие корените на злото и пътя за тяхното изкореняване.

.

ПЪТЯТ НА ПИОНЕРА

Биографията на Учителя Сан Мьон Мун

Уон Пил Ким

Тези страници ще изпълнят сърцето на всеки както с възхищение от силата и духа на една личност, така и със заряд за преодоляване на личните ни трудности в живота. Искрено се надявам тази книга да бъде ценен източник на информация, както и извор на вдъхновение, за всички, които копнеят и работят за един по-добър свят.

Относително малко се знае за ранните години на Преподобния Сан Мьонг Мун. Той самият не говори много за тях. Историята в тази книга започва през 1946 г., когато преп. Мун започва своята духовна дейност в Пхенян и когато Уон Пил Ким, едва 18-годишен, става един от първите му верни последователи.
Преп. Мун е роден на 6 януари 1920 г. в Северозападна Корея в Пьонг Ан Бок До. Това е само една година след движението за независимост от първи март 1919 г., едно от най-честваните събития в съвременната корейска история. В него 33 религиозни лидери планираха ненасилствен протест и призоваха Япония, която по тава време беше окупирала Корея, да и даде независимост. Демонстрацията обаче претърпя неуспех и през следващите седем седмици митингите се превърнаха в кръвопролитни безредици. Смята се, че 7 хиляди корейци са били убити в сблъсъците или в резултат от побоя и мъченията.
Преп. Мун е петото от 8 деца, предшествано от две сестри, брат и още една сестра и последвано от 3 по-малки сестри. Когато той е на 10 г., неговите родители Мун Гьон Гьо и Ким Гьон Гинг стават християни.
От това, което ни е разказвал, знаем, че той много се е интересувал от нещата около себе си и е прекарвал голяма част от времето си, изучавайки навиците на животните, птиците и насекомите. През една снежна нощ, дълбоко запечатана в неговата памет, той и по-малкият му братовчед, само на лунна светлина, проследили следите, оставени от една невестулка. Двамата били толкова упорити, че я хванали едва на следващата сутрин и то в съседното село. При друг случай няколко възрастни хора видели две момчета да се бият. Ясно било, че по-голямото момче биело по-малкото – Сан Мьонг Мун. Възрастните се опитали да ги разтърват, но те просто не спирали. На следващия ден по същото време двете момчета отново се биели, но този път битият се оказал по-голямото момче.
Преп. Мун казва, че когато бил на 10 години, неговата амбиция била да получи три висши образования и да стане велик учен. Но когато станал на 15, мирогледът му се променил. Той осъзнал, че животът на хората около него често е една непрестанна борба. Той разбрал още, че същите борби са се водели във всички епохи и ако светът не се промени, те ще продължат и за в бъдеще. Той казва, че е схванал, че академичните степени не са достатъчни, за да се справи с проблема на човешкото страдание. Тогава в съзнанието му започва да се оформя желанието да освободи страдащите хора по света. Преп. Мун бил уверен, че трябва да живее за осъществяването на тази цел.
В утринта на Великден, 17 април 1935 г., този младеж получава откровение, което е стартовата точка на това безпрецедентно световно движение. Според собствените думи на Преп. Мун Иисус му се е явил, когато се е молел. Иисус обяснил, че макар да е успял да донесе спасение чрез кръста, по-висшата цел на мисията му – изграждането на Божието царство на земята, е останала неизпълнена. Преп. Мун казва, че Иисус го помолил да помогне за завършването на тази мисия.
За този сериозен младеж това било много важно решение. Той знаел, че има огромна разлика между обвързването със собствено решение за посоката, която трябва да се следва, и когато се обвързваш, защото си обещал на друг. Ако той беше започнал само по собствена воля, би могъл да спре когато поиска. Ето защо това обещание не можело да бъде дадено така лесно. Иисус го е молил отново и отново, докато най-накрая той приел призванието.
Погледнато отстрани, преподобният Мун следва един обичаен образователен път. Бил приет в средно техническо училище в Сеул и учил електроинженерство. По думите му, цялото свободно време, което е имал тогава, прекарвал в молитва. Обичал да се моли на брега на реката Хан или в планината. Преп. Мун казва, че постепенно започнал да разбира все повече и повече Сърцето на Бог. Той осъзнал, че нашият Небесен Баща има тъгуващо сърце и че чувства дълбока скръб, наранен от греха и страданието на хората. Въпреки че безброй много хора са напуснали Бог, Той не желае да изостави нито един човек. Независимо от своята самотност и наранено Сърце, Бог постоянно работи за човешкото спасение. Когато преп. Мун медитирал върху живота на Иисус, той почувствал колко много Иисус е искал да издигне своя народ и цялото човечество до сферата на Божията любов. Преп. Мун не е могъл да сдържа сълзите си. Казват, че понякога неговите дрехи сутрин били мокри от плача през цялата нощ.
Преп. Мун искал да върви по стъпките на Иисус и прекарал голяма част от времето си между хора, отритнати от обществото. До реката Хан имало едно селце на просяци. Когато получавал пари от къщи, той купувал своята месечна дажба ориз и давал останалата част от парите на хората там. Той купил бръснарски принадлежности и дори ходел да ги подстригва. В Корея само хора от най-ниските слоеве на обществото не поддържали добре своята коса, поради което били отбягвани от останалите. Тези просяци уважавали преп. Мун за неговата доброта и той станал техния най-добър приятел.
Преп. Мун казва, че е използвал всеки удобен случай да проповядва. Той започвал да говори на гарата, или в парка, и често събирал голяма тълпа слушатели. Тогава той им проповядвал Словото. Това било през времето на Втората световна война, когато Корея все още била окупирана от Япония и много често неговите проповеди били прекъсвани от полицията. Неговият по-малък братовчед, този, с когото проследили невестулката в гората, опитвал да го защити, като разговарял с полицията. След техникума в Сеул, преп. Мун продължил да изучава електроинженерство в Университета Васеда в Япония. И тук, както и в Сеул, той търсел контакт с хората от всички класи. По това време се случил на пръв поглед незначителен инцидент, който преп. Мун казва, че никога няма да забрави. Една домакиня го наела да пренесе въглища на значително разстояние. Когато най-накрая пристигнали в нейната къща, той бил изтощен, потен и гладен. Като видяла колко е уморен, тя го съжалила и му платила повече, отколкото трябвало за работата. Този малък жест на доброта докоснал сърцето на преп. Мун и той започнал да плаче. От тогава той често наема работници, работи с тях, и винаги им дава по-голямо възнаграждение от уговореното. Когато нечий живот е труден и пълен с неправда, един такъв малък жест може да възстанови вярата в човечността. Такъв израз на любов може да промени една цяла човешка съдба.
Преп. Мун се присъединил към другите корейски студенти в Япония, които организирали нелегално съпротивително движение. Японската тайна полиция го арестува и измъчва, за да го принуди да издаде имената на другите корейски студенти от съпротивата. Някак си той успява да оцелее след това изпитание, не издавайки нищо.
Доктрината за Божествения принцип, която е главната част от учението на Обединителната църква, е изграждана от преп. Мун в продължение на много години. Това Учение не му е дошло наготово, казва той. Търсейки да разбере постоянния Принцип, по който Бог е работил, за да възстанови този свят, той детайлно изучавал своята Библия. Чрез дълги нощи на молитва той получавал духовни откровения, постепенно изяснявайки много въпроси. Другите въпроси му се изяснили, според собствените му думи, след напрегнати духовни борби.
Преп. Мун казва, че до края на Втората световна война, всички основни въпроси, освен един, вече са му били ясни. Най-трудният въпрос, който той се е борел да разреши 14 години, бил: ако Бог е всемогъщ, защо не е предотвратил грехопадението? Защо не е създал човешките същества без възможност те да се отделят от Него и защо просто не е започнал отначало, вместо да работи през цялата човешка история.
Тази книга проследява историята на ранната църква от 1946 г., когато преп. Мун получава откровение да отиде в Пхенян, в контролираната от комунистите Северна Корея, където той започна своята проповедническа дейност. Тогава с него се запознава един от най-ранните му последователи Уон Пил Ким и разказва спомените си за тези пионерски дни в настоящата книга.
Книгата започва с кратка история за преп. Мун и за неговия живот, разказана от него самия. В нея той описва условията, при които е живял в концентрационния лагер Хунг Нам през периода 1948-1950 г.
Наскоро в Сеул, Южна Корея, бе публикуван кратък документ от господин Ин Хо Ким. Това е разказ на човек, оцелял в лагера Хунг Нам. Г-н Ким не е член на Обединителната църква, но неговият разказ е включен в тази книга поради важността му.
Последната част от книгата представлява непълен списък от проекти, започнати и подпомагани от Обединителното движение през неговата кратка история. Преп. Мун разказва, че през тези ранни дни той е говорил на членовете за това, което Църквата ще постигне някой ден, неща, които присъстващите трудно можели да повярват.

Ню Йорк Сити,
Джонатан Гълъри

Оцеляване в затвора

(Този свой разказ на спомени преподобния Мун сподели в столицата Вашингтон на 28 декември 1971 г. с превод от г-жа Уон Пок Че).

В трудовите лагери имаше около 800 затворници. Всяка неделя имаше почивка, но на нас не ни се позволяваше да почиваме. Вместо това ние имахме така наречения “образователен час”. Всички знаехме, че нещата, които управлението на затвора ни казваше, са лъжи. Въпреки че условията бяха толкова лоши, че много хора умираха, те казваха, че се отнасят добре с нас. Казваха, че посетители могат да идват по всяко време и могат да носят всякакви продукти и подаръци. В дните на националните празници ни обещаваха да ни дават да ядем риба, свинско и телешко, но в същност тези обещания никога не се изпълняваха. Те продължаваха тази пропаганда целогодишно. Изнасяха ни лекции за режима на Ким Ир Сен, след които трябваше да пишем отзиви в една тетрадка, и тези отзиви след това бяха четени и проверявани. Надзирателите хвалеха тези, чиито отзиви бяха добри пред другите затворници. Тези възхвали за режима на Ким Ир Сен бяха за тях много важни. Солидарността с режима беше одобрявана и хубавите отзиви бяха аплодирани от всички. Ако не ръкопляскахме бяхме жестоко наказвани.
Затворниците, избирани да говорят, обикновено бяха най-уважаваните и най-големите противници на режима. По този начин властите се опитваха да ни повлияят. След това нови затворници бяха изпращани да живеят с тях и те ги питаха защо са говорили така, искрени ли бяха техните приказки? Често обаче тези затворници се оказваха шпиони. Ако тези, които са говорели, кажеха, че са били накарани насила да говорят по този начин, след това са били жестоко наказвани и затваряни в карцера. Използвайки такъв вид пропаганда, властите постепенно насилваха много от нас да променят съзнанието си.
Дневната дажба храна се състоеше от три хапки ориз, които никога не бяха достатъчни и супа, която обикновено беше приготвена от листа на ряпа, вода и сол. Това бе всичко. Работата, която трябваше да вършим, бе да опаковаме чували с амониев сулфат. Всяка торба трябваше да бъде напълнена с 40 кг сулфат, завързана и качена на товарния вагон.
Торбите бяха донасяни от склада и цялата работа се вършеше от нас. При обикновени работни условия, работниците на тази работа биха яли свинско, защото амониевият сулфат поврежда кожата. Още повече, нормалната норма на един човек за 1 ден е 70 торби, а нашата норма за ден беше 130 торби без свинско и много малко ориз.
Десет души образуваха една група, която след това трябваше да напълни по 130 торби на човек. Амониевият тор, натрупан на хълмове, трябваше да бъде изкопаван, пълнен и завързван в торби, а те трябваше да бъдат влачени до кантара, и след това носени на гръб до влака. Комунистите бяха изчислили, че 80% от затворниците няма да издържат при този режим на работа и храна повече от 3 години. Ядейки такава храна и бивайки насилвани да извършват тази работа след около 6 месеца кожата на много от затворниците вече беше в много лошо състояние и изглеждаше точно като от снимки на затворници от нацистките концентрационни лагери. Краката при пръстите ставаха по-широки от бедрата. Тежахме по-малко от деца и изглеждахме като трупове. Много е трудно дори да си представите всичко това.
Разстоянието от затвора до завода за изкуствени торове беше повече от 4 км. Всяка сутрин ние се строявахме в колона по трима, хванати за ръце, а от двете страни на колоната заставаха въоръжени пазачи. Ако видеха човек, който не е хванат достатъчно здраво или е пуснал ръката на съседа си, го обвиняваха в опит за бягство. Обикновено бяхме толкова уморени, че едва можехме да държим главите си изправени, камо ли да се опитаме да вдигнем пушка или пистолет. Така че целта на всичко това беше всеки затворник да умре преди да са изтекли 3 години.
Невероятно трудно беше да се оцелее при тези условия. Ако затворник не изпълнеше нормата си, то дажбата му храна се намаляваше наполовина. За нас, разбира се, нямаше нищо по-важно от храната. Както знаем, човек не е само физическо тяло. Ако затворникът разчиташе единствено на храната, която ни даваха, за да оцелее, почти сигурно е, че всички щяхме да умрем. Аз приучвах себе си да чувствам, че се храня духовно. Разбрах колко съдбоносно важно е да контролирам своето съзнание. С тази увереност аз реших да преживявам с половината от дневната си дажба храна. Някак си успях да свикна с това мое убеждение и започнах да давам останалата част от храната си на другите. Продължих да правя това, убеждавайки себе си, че дори и с половин порция мога да изпълня дневната норма.
Една бригада се състоеше от 10 човека и ние работехме по двойки. Имаше и много трудна, и по-лесна работа. Реших да върша най-трудната работа и въпреки това да не умра нито след 3, нито дори след 10 години. От този момент аз гледах на половината храна като достатъчна, а на другата половина като допълнителна дажба, дадена ми от Бог. Аз открих голяма духовна утеха в това. Чувствах, че животът ми е едно постоянно изпитание и реших да работя колкото се може по-усилено.
В бригадата от 10 човека винаги имаше някои, които бяха по-слаби от другите. Понякога се налагаше да работя дори още по-усилено, за да изпълня и тяхната норма. През деня, ако започнехме да си мислим за храна, ставаше много трудно да продължим. Затова аз се опитвах никога да не мисля за храна. Реших, че съдбата ми е да върша тази работа и съм роден за нея. Исках да вложа цялото си сърце и искреност в нея, сякаш я вършех за Бог.
Започвахме работа в 8 ч, а в 10 ч. имаше почивка от 10 минути. Разрешаваха ни да отидем по нужда, но аз се опитвах да не мисля за това.
Изчаквах, докато всички се върнат и тогава отивах. Аз работех с такова вдъхновение, че теглото ми остана почти непроменено, което караше пазачите да недоумяват как е възможно това. Където и да отидех, търсех най-трудната работа. Всеки ден бригадите променяха местоработата си, за да не може да се планира евентуално бягство. Всички затворници искаха да са в една бригада с мен!
Аз се опитвах да не говоря много, защото знаех, че комунистите са много добре организирани. Най-трудно ми беше да пиша за чувствата си, слушайки фалшивата им пропаганда. Пазачите концентрираха своето внимание върху мен, търсейки всякакъв повод да ме обвиняват. Те дори настаняваха агенти в моята килия, така че не можех да споделям абсолютно нищо с никого. Беше много лесно за началниците да използват затворниците като шпиони, просто им даваха малко повече храна.
Затворниците ставаха обсебени от мисълта за храна. Понякога се случваше да попадне малко камъче в мизерната порция и ако човекът го изплюеше, другите се опитваха да го вземат. Ако някой от затворниците се разболееше и не можеше да работи, дажбата му се намаляваше наполовина. Това бе по-отвратително и по-жалко от всичко друго. С намалена дажба затворникът се чувства като че ли умира. Дори с температура и при изключителна болка той правеше всичко възможно, за да изпълзи от килията си и да получи пълна дажба. Обядът се даваше на местоработата, така че, за да яде, той трябваше да имитира, че работи. Болният не можеше да почива там. Ако искаше да получи вечеря, трябваше да напрегне всички сили, за да се върне в лагера.
Дажбата представляваше паничка с ориз. Щом някой от затворниците получеше своята, той без да осъзнава, слагаше ориза в устата си. Докато дъвчеше, наблюдаваше останалите и тяхната храна. Обикновено затворникът изяждаше всичко, преди да е свършило раздаването на храната. Забравяйки, че е ял и гледайки как другите изяждат своята храна, започваше да ги обвинява, че са присвоили неговата порция. Така избухваха побоища. Понякога шокът от приемането на храната беше толкова силен, че човекът умираше, преди да е свършил да яде. Тогава затворниците се биеха да вземат каквато храна бе останала в устата на умрелия. Едва ли можете да си представите колко мизерно бе това.
Най-трудната работа беше пренасянето на пълните торби с тор до кантара. Това беше работата, която аз поемах. Никой друг не искаше да я върши. Една торба тежеше около 40 кг. През работния ден купът от изкуствени торове ставаше по-малък, а разстоянието, което трябваше да се изминава с торбите, ставаше по-голямо.
Веднъж в годината комунистите избираха “образцов” затворник и аз печелех това звание. Сред затворниците имаше 20 души, които искаха да ме следват, но аз не смеех да говоря с тях. Въпреки че ни беше забранено да говорим помежду си, те идваха близо до мен и ми казваха, че са получили откровения. Пазачите започнаха да забелязват това и аз казах на моите нови последователи да не се доближават повече до мен. Сутрин, когато затворниците излизаха от килиите в тесния коридор, тези мои последователи идваха и ме прегръщаха. Веднъж на месеца ни позволяваха да имаме свиждане. Тогава близки, приятели или роднини ни носеха оризено брашно, което разпределяхме помежду си в килията. Ако някой от моите последователи получеше оризово брашно, той отделяше малко от него и го увиваше в хартия, правейки оризова питка. След това носеше тази питка там, където работехме и ми я даваше през обедната почивка. Това беше много трудно, защото пазачите претърсваха обстойно всички всеки ден. Тези преживявания бяха незабравими.
След освобождаването на Хунг Нам от силите на ООН, четирима от моите последователи дойдоха с мен в Пхенян. Другите се разпръснаха и се прибраха по домовете си.
Разказвам ви тези неща, за да добиете представа за положението по онова време. Комунистическата организация беше много силна. Дните, прекарани в затвора, бяха най-трудните, които някога съм преживял. Комунистите контролираха хората чрез храната. Ако откриеха човек с “реакционни” възгледи, дажбата му се намаляваше, с което го принуждаваха или да се промени, или да се самоубие. Не вярвам, че добивате дори и малка представа за това какво би било, ако комунизмът беше вашият стандарт на живот, вашият начин на мислене.

Ранните дни

(Уон Пил Ким изнася тази беседа пред членовете на Обединителната църква на 14 октомври 1979 г. в Световния мисионерски център в Ню Йорк).

За първи път видях Сан Мьон Мун през юли 1946 г. По това време той беше на 27 г. по корейския(лунния) календар, а според западното броене – на 26. Втората световна война завърши в Тихия океан на 15 август 1945 г. Макар че Корея беше изстрадала жестоко преследване по време на японската окупация от 1905 г., нацията беше останала единна. В резултат на споразумението между Съветския съюз и Съединените щати Корея беше разделена на 2 части буквално за една нощ и поради това свободното пътуване от Северна към Южна Корея беше изключително трудно. Към 1946 г., само една година по-късно, границата беше толкова силно охранявана, че пътуванията бяха невъзможни. Това се равняваше на опит за пресичане на Берлинската стена.
На 6 юни 1946 г. преп. Мун получи откровение да замине за Северна Корея. Той по някакъв начин успя да пресече и да премине през строго охраняваната територия и накрая да пристигне в Пхенян. Най-напред посети всички известни свети планини в Северна Корея, като се отдаде на молитва за Небето и човечеството. Там той срещна много други вярващи, които се молеха на тези места по онова време. Срещнах го съвсем наскоро след като се върна в Пхенян от своето пътуване, точно 1 месец след като той пристигна в Северна Корея.
През 40-те години на японско владичество нямаше свобода на вероизповеданията в Корея. Църквите бяха подтискани по различни начини. Властите изискваха всеки да се покланя на Японския император, но нито един вярващ християнин не искаше да прави това. Църквите накрая се изпразниха, тъй като християните се оттегляха на малки групи за поклонения в собствените си домове. Но когато дойде освобождението през 1945 г., християните бяха отново свободни да ходят в своите църкви, така че новите групи никнеха като необуздан огън и духът бе по-висок отколкото когато и да било преди.
През 1946 г. корейското християнство беше едва стогодишно, но вярата на хората беше на изключително високо ниво на духовност. Много групи и отделни хора имаха откровения, че Христос идва в Корея. Особено една група, която беше много силна духовно и вярна на получените откровения. Беше им казано, че тяхната главна отговорност е да пазят своите откровения и да подготвят скорошното идване на Господа. Те отдаваха всичко, което притежаваха в очакване на това събитие.
Пхенян често беше наричан Ерусалим на корейското християнство. В онези дни хората, които търсеха великата духовна истина, по някакъв начин си проправяха път към Пхенян и той стана голям религиозен център. Някои корейски християни там имаха просто невероятни духовни преживявания. Вероятно Пхенян беше фокусен център, тъй като християнските мисионери бяха дошли в Корея през Манджурия от север, а не от юг. Селото, в което беше роден преп. Мун беше много близо до Манджурската граница, а и Пхенян беше наблизо.
Трябва да разберете, че по времето веднага след Втората световна война все още нямаше абсолютно равенство между мъжете и жените. Жените не бяха насърчавани да получават образование, докато всички мъже, които можеха, ходеха на училище. Беше подчертавано, че жените трябва да пазят чистота и целомъдрие и да се отдават на подготовката за семеен живот. В резултат на това малкото жени, които се научаваха да четат и пишат, правеха това в къщи, а не в училище. Тъй като те не можеха да получат по-високо образование, дори жените с по-високо положение в живота, не можеха да четат Библията. В сънища и видения обаче Духовният свят показваше значението на Библията на жените, които сериозно търсеха разбиране. Такива събития се случваха постоянно и се приемаха от вярващите.
Обичаят по това време забраняваше на жената да пресича пътя на мъжа. Това беше немислимо и се смяташе за неправилно и неучтиво. Една жена от благоприлично семейство никога не ядеше на една маса с мъжа си, а винаги чакаше той да свърши и тогава сядаше накрая на масата и изяждаше остатъците. Това, което наричат днес “свободна любов”, беше извън всякакво въображение, а изборът на семеен партньор беше изцяло в ръцете на родителите. Те се оглеждаха наоколо и решаваха кой е най-добрият. Желанията на дъщерите им не бяха важни. Нямаше изключение за никоя жена. Такава беше по това време културата в Корея. Важно е да се разбере как преп. Мун работеше при тези условия.
В онези дни членовете на християнските църкви бяха много всеотдайни. Страниците на много Библии бяха измачкани от честото прелистване и поради това ъглите им се бяха изтъркали. Въпреки че много от хората не можеха да четат, поради честото пеене, бяха научили наизуст псалмите, даже и песни с много куплети. Затова обикновено само новодошлите се нуждаеха от сборници с песни, които да пеят. На тези служби всички пееха силно и с много чувство. Такава бе дълбочината на духовната им вяра. Често виждах преп. Мун с неговата Библия и един ден я разгледах отблизо. На всяка страница имаше червен знак и в полето й той бе изписал изречение след изречение с дребен шрифт. Тази Библия беше изпълнена с коментари и бележки.
Отдадени християни, а също така нехристияни от други религии, ходеха в планината, за да се молят дълбоко и много от тях получаваха откровения, често пъти близки до Принципа .
Пасторите обаче често преподаваха в църквите неща доста различни от тези откровения, въпреки че хората, които ги бяха получили, бяха силно вярващи християни. В Америка днес пасторите са уважавани. В Корея по онова време те получаваха повече от уважение. Вярващите ги приемаха като нещо близко до Бог. Когато те говореха, паството им вярваше изцяло. Те имаха абсолютна вяра и се покоряваха на своите пастори. Естествено е, когато трябваше да изпълнят някоя тяхна заръка, хората да имат чувството, че са готови да умрат в името на това.
Ще ви дам един пример за това, което ставаше по онова време. Християнското учение учи, че Христос е дошъл да умре в името на човечеството и ние получаваме спасение чрез Неговата смърт. Християните мислеха, че просто трябва да вярват в Иисус и ще бъдат безусловно спасени.
Когато получаваха откровения обаче, им бе разкривано, че Иисус не е трябвало да умре на кръста, за да спаси човечеството. Тези християни още вярваха в традиционните убеждения за първородния грях, но прозренията по време на молитва бяха различни от това, на което учеха църквите. Никой от тези хора не знаеше Принципа, но много от тях успяха да получат някакво прозрение за него чрез своите духовни преживявания.
Хората, които се молеха по домовете си, започваха да получават откровения и бяха преизпълнени с радост от проникновенията. Те се изправиха срещу дилемата, че откровенията бяха доста по-различни от ученията на пасторите им. Те не можеха да повярват, че пасторите грешат. И все пак всички факти им показваха, че прозренията им са верни. По време на японската окупация, хората не можеха свободно да обсъждат своите прозрения. След освобождението обаче те вече имаха свобода да говорят помежду си в Църквата. Ходеха на Църква с голямо желание, вярвайки, че пасторите ще им дадат верния отговор. Те им разказваха как Небето им е разкрило, че Иисус не е дошъл, за да умре и други подобни неща. Пасторите били изненадани и объркани чувайки това и се чудели как да реагират. Накрая те решили, че това е работа на Сатаната и че християните трябва да се молят по-усилено, за да не бъдат измамвани от него.
Не е трудно да разберем защо е ставало така. Преди 30 г. много от хората, които са получавали прозрения, са били обикновени селяни от планините. Те не са имали образование, а тяхното познание на Библията е идвало от прозренията, получавани чрез техните молитви. Представете си колко трудно би ви било, ако вие бяхте един от тези пастори. Как бихте могли да повярвате, че прозренията на тези обикновени хора са истински. Естествено, че тези хора са си мислели, че след като небесното царство разкрива тези дълбоки истини чрез тях – бедните хора, то със сигурност същите видения би трябвало да имат и пасторите. Затова те очаквали разбиране от тяхна страна. Пасторите обаче им казвали, че това са дела на лоши духове и хората били обезкуражавани, чувствайки, че единственият изход е да се молят за разбиране и разяснение. Разясненията, които те получавали били, че пасторите грешат, което ги поставяло в много трудно положение. Те не знаели вече към кого да се обърнат. Това често се случваше през 1945 г., когато преп. Мун пристигна в Северна Корея.
Скоро след това се разнесе мълвата за този дълбоко духовен човек от Юг. Той изглежда бе способен да даде много ясно обяснение на тези откровения, получавани от хората, които техните пастори не можеха да приемат. Това бе такова облекчение за хората, че те не искаха да се връщат към предишните си църкви. Като допълнение към случаи от този вид можем да кажем, че много хора, които никога не бяха чували за преп. Мун, получаваха откровения от Бог, че ако отидат на определено място, ще срещнат млад човек от Южна Корея, който е чаканият от тях човек. Това се случваше не веднъж или два пъти, а много пъти.
Много хора, които сериозно търсеха някаква насока от Небето, дойдоха да посетят преп. Мун с надеждата да получат някакви напътствия. И някои от тях оставаха да научат повече. Особено жените никога не бяха свободни да идват и напускат, според желанието си, домовете на своите родители или свекъри. Специално за тях беше от съдбоносно значение да дойдат и да се видят с преп. Мун.
Един от ранните ми спомени за отиването ми в Църквата на преп. Мун е как той в продължение на 2 седмици говори за Посланието към Римляните от Новия Завет. Това беше през юли, най-горещият месец в Корея. Църквата беше много малка: стая 4 на 4 метра, и бе препълнена с хора. Преп. Мун тогава беше на 27 години, но той вече говореше по могъщ и динамичен начин. Сега, когато той вече е на 60 години , ние всички познаваме неговия ентусиазъм, но в младостта му неговото учение имаше ефекта на гръм и мълния.
Когато той свърши службата, дрехите му бяха прогизнали, като че ли току-що бяха изпрани. Той сваляше блузата си и буквално изцеждаше пот от нея. Дори и през зимата, неговите дрехи никога не бяха сухи. Може би всеки би се потил така през лятото, но корейските зимни дрехи имат дебела памучна подплата, за да запазят топлината на тялото по време на жестокия студ. Въпреки че памукът поема много влага, той би могъл да изцеди дрехите си след проповедта.
Сега ние имаме график на нашите семинари с редовни почивки и хранене, но по онова време никога нямаше програма. Преп. Мун започваше да говори и продължаваше без да спира за почивка. Ние слушахме с такъв захлас, че седяхме с часове, без дори да помислим за отиване до тоалетната. Вие може би си мислите, че проповедите на преп. Мун сега са дълги, но в сравнение с проповедите му от онова време в Корея, сегашните изобщо не са дълги. Аз бях много изненадан, когато дойдох в Америка и разбрах, че се изнасят кратки лекции. Една лекция в Корея има продължителност от 6 до 8 часа, при това без превод . Такава лекция се равнява на 16 часа тук.
Често се случваха драматични сцени в Църквата както по онова време, така и след като се преместихме в Южна Корея. Понякога хората идваха с намерението да внесат смут и объркване или дори да направят нещо доста по-сериозно. Тези хора винаги биваха разпознавани от някои от нашите членове и не се случваха неприятности. Атмосферата в околността беше такава, че всички събрани хора биваха обзети от духовен огън. Сякаш някакво електричество се разпростираше всред групата и в този момент човек можеше да усети една чиста и благородна топлина идваща отвън навътре. Тази топлина бе много интензивна, но никога неприятна. Тя моментално облекчаваше грижи и тревоги и дори понякога лекуваше физически болести, както и успокояваше и утешаваше. В онези дни когато преп. Мун започваше да говори, хората бяха обземани от този огън, получавайки духовни проникновения. Те биваха погълнати в плач и разкаяние, а след това тъгата им се заместваше от радост и облекчение, и те започваха да танцуват. Корейците често имаха болки в кръста или стомаха, но когато бяха докоснати от този духовен огън, те биваха излекувани. Хората, които не бяха духовно чувствителни, можеха да наблюдават как стават тези неща, без да разбират какво в същност се случва. Службите започваха с молитва на преп. Мун, която биваше много интензивна, а след това започваше самата служба.
Много слухове плъзнаха през тези ранни години. Веднъж преп. Мун даде храна на един богат човек, който известно време идваше в Църквата. Този човек имаше болен стомах и се колебаеше дали да приеме храната. Но след като я изяде, се почувства по-добре. Преп. Мун се разсмя, когато разбра, какво е станало, и даде на човека още. Постепенно болките в стомаха му изчезнаха. По този начин хората започнаха да говорят, че Църквата давала чудотворна храна. При всички трудности и преживени преследвания, членовете на Църквата получаваха утеха от такива неща.
Въпреки че корейските християни бяха слушали за Иисус в продължение на много години, те не бяха задоволени и чувстваха, че нямат достатъчно разбиране. Като отговор на техните искрени молитви те получаваха отговори по духовен път и биваха преизпълнени с радост, особено ако откриеха някакво потвърждение в Библията. Когато преп. Мун обясняваше значението на техните прозрения, те чувстваха, че той ги разбира ясно и тяхната първа реакция беше да отидат при своите пастори с увереността, че ще могат да ги убедят.
Да разбереш нещо обаче и да можеш да го обясниш, са две различни неща. Може да изникнат толкова много проблеми, когато се опитаме да обясним на другите хора това, в което вярваме, че е истина. Когато тези хора отидоха при своите пастори, те не само че не можеха да ги разберат, но не се и съгласяваха с тях, те им казваха, че абсолютно грешат. Тези пастори знаеха пасажите от Библията много по-добре от обикновения човек и много често представите на хората биваха променяни от пасторите, понеже изглеждаха много логични. Въпреки че прозренията, които тези хора получаваха, бяха доста ясни, не беше рядкост такива хора да бъдат не само разубеждавани, но и да бъде разклащана тяхната вяра.
Повечето от последователите обаче не бяха толкова лесно разубеждавани и оставаха верни на тази ранна църква. Те бяха получили неоспорими доказателства, които задоволяваха въпросите им. Когато техните пастори не се променяха, тези хора просто напускаха старите си църкви.
Понякога това бяха богати хора, и техните църкви се осланяха както на техните дарения, така и на техния пример за вдъхновяване на останалите членове. Можете да си представите реакцията на пасторите, когато такава опора на тяхната църква напускаше, за да последва този млад човек от Южна Корея. Те оставаха доста разтревожени, мислейки, че тяхната църква ще се разруши финансово, ако това продължава. Това даде началото на жестоко преследване на нашата Църква. Много пастори предлагаха да придружат своите членове и да говорят с този млад човек, обсъждайки съдържанието на Библията и мислейки, че те ще могат да покажат пред своите членове “Кой е крив и кой е прав”. Тези пастори идваха да спорят с преп. Мун. Той беше станал много чувствителен към техните намерения и изглежда че винаги знаеше какви въпроси искаха да му зададат пасторите. Той ги приемаше топло и тогава повдигаше въпросите сам, давайки и съответните отговори. Нямаше какво повече да се каже. Даденият човек откриваше своя свещеник онемял пред изчерпателността на това, което ставаше пред него. Често, след като пасторите се прибираха вкъщи, те говореха лошо за преп. Мун, но хората, които ги придружаваха знаеха, че на думите им не може да се вярва. Някои от най-критично настроените пастори използваха своето положение и влияние, за да подронят репутацията на Обединителната църква и на нейния водач. Те казваха на властите, че преп. Мун пречи на църквите им. Разбира се, това беше вярно донякъде, защото той привличаше много членове от тези църкви.
Позовавайки се на критиките на пасторите, комунистическото правителство обвини преп. Мун, че нарушава обществения ред. Това първо обвинение срещу Църквата беше просто. То не се появи поради някакво дълбоко, съзнателно убеждение, а просто защото финансовите ресурси на някои от църквите бяха застрашени след като някои техни богати членове последваха преп. Мун. Поради факта, че тези пастори имаха влияние в обществото, те правеха каквото си искат и се оплакваха на правителството.
Първите членове на църквата имаха сериозното желание да търсят истината. Когато те бяха с преп. Мун, те бяха като деца и искаха да бъдат в неговото присъствие с часове. Неговото учение за тях бе по-важно от всичко друго. Нямаше никакво значение дали бяха стари или млади. Можете да разберете как такива дълбоки чувства бяха разбирани по погрешен начин. Но вие също знаете, че често пъти това е начинът, по който става християнското новорождение.
Още преди преп. Мун да започне да преподава Принципа, много хора, чувствителни към Духовния свят, получаваха прозрения за това как първите човешки прародители са съгрешили и са се откъснали от Бог. Веднага, щом човек чуеше тази истина, независимо дали от Принципа или чрез прозрение, странни неща започваха да се случват в неговото семейство. Често, когато мъж и жена се доближаваха до Бог, те откриваха, че привличането им един към друг не е толкова важно както преди и тяхната връзка започваше да се променя. Ако мъж или жена откриеха някаква истина, те започваха да обръщат по-малко внимание на своя партньор, а повече на това вълнуващо нещо, което са открили. Тогава за съпрузите им бе много лесно да си помислят, че партньора им е намерил някой друг. Не беше рядкост ако някоя жена започнеше да посещава Църквата, нейният съпруг да си помисли нещо такова. Това се отнасяше и за по-възрастни съпружески двойки, на около 50-60 г.
Ако мъж и жена идваха в Църквата заедно, за тях беше много по-лесно да се разберат един друг, но това се случваше рядко. Обикновено вярата на единия беше по-силна от тази на другия. Това е ситуация, която трудно може да се обясни и приеме в обикновеното семейство. Съпругата започваше да служи повече на мъжа си и да му оказва повече уважение, но упорито отказваше да има сексуална връзка с него. Беше ясно, че нещо се е променило. До тогава, ако съпругата се прибереше късно след Църква, съпругът би проявил разбиране дори да не е толкова отдаден колкото нея. Но след като тя започнеше да посещава Обединителната църква, нещо се променяше коренно и той по никакъв начин не можеше да го разбере.
Много е важно за вас да вникнете и разберете как и защо започна преследването на Движението, защото много подобни обвинения стоят зад преследването и в Америка . Моята леля, човекът, който ме доведе в Движението, имаше много щастлив съпружески живот. Нейното най-съкровено желание беше да се срещне с Месията. Когато срещнала преп. Мун, тя почувствала, че наистина е срещнала Избрания и поискала да посвети живота си на неговото учение, защото бе убедена, че то идва от Бог.
Тя станала още по-внимателна и любяща съпруга, за да избегне неразбирателството в семейството, но не се съгласявала на никаква сексуална връзка и то не породи някакви инструкции от преп. Мун, а защото получила откровение, че трябва да живее като девица, докато не бъде благословена в брака от Църквата. Нейният съпруг не разбирал това и се опитал да я разубеди. Той не издържал повече и започнал да преследва преп. Мун, мислейки, че жена му се е влюбила в него. А тя от своя страна чувствала, че не може да не се подчини на указанията, получени от Небето. Нейният съпруг започнал да говори пред хората за преп. Мун казвайки, че в Църквата стават аморални неща. Откритието, че и другите по-възрастни жени водят същия начин на живот, усложнило положението. Съпрузите се обединили и нарекли преп. Мун еретик и го обвинили, че разрушава семейния им живот. От тяхна гледна точка те са прави. Независимо от възрастта на съпругите, мъжете предположили, че стават аморални неща в Църквата. По този начин започнала клюката за аморалността на нашата Църква.
Споменавам този пример с леля ми, защото той е най-близък до мен, но този феномен беше широко разпространен по онова време. Обвиненията на съпрузите бе добър материал в полза на християнските църкви в борбата срещу преп. Мун. Те го обвиняваха в разрушаване на семействата, защото прекъсвал любовта на жените към мъжете им, както и за аморални неща в Църквата. Но той беше абсолютно невинен по отношение на тези обвинения.
Аз много добре познавам неговото учение и това как той набляга на чистотата във всички нейни аспекти и знам, че е така от самото начало. Още повече, че преп. Мун никога не е молил тези жени да прекъснат интимните си контакти. Всички те почувствали, че това е Божия воля чрез откровения.
След като се напиеше, чичо ми се озлобяваше много срещу преп. Мун. Ако някой от членовете го видеше да отива към Църквата, той изтичваше преди него, за да предупреди нашия Учител. Моят чичо правеше всичко възможно, за да накара леля ми да не ходи в Църквата. Едва 25 години по-късно, след като бе наблюдавал леля ми внимателно, той призна, че Обединителната църква е наистина истинска Християнска църква. Тогава окуражил собствените си деца да се присъединят. Накрая той отиде при преп. Мун и му каза: “Моля те, прости ми, имам голям грях пред теб и пред Бога. Моля те, приеми ме като член на Църквата”. Едва тогава той разбра стойността и същността на това, което прави жена му. Той я заобича още повече, като разбра колко много вяра е имала, за да издържи през всички тези трудни години.
Неотдавна той направи изказване, в което се надяваше целият този период от живота му да бъде простен и каза, че единственото му желание е да бъде погребан в гробището на Обединителната църква. Сега той е професор във водещ корейски университет и казва на своите студенти, че ако търсят истинска църква, трябва да отидат в Обединителната църква. Някои от неговите колеги са чували за репутацията на жена му по онова време, но той им казва, че не е виждал по-верен и изключителен човек от нея. Всичките им деца бяха благословени в брак от преп. Мун преди няколко години.
През онези ранни години преп. Мун, като че ли винаги плачеше. През нощта и сутринта се молеше, облян в сълзи, често с часове. Той се молеше за всеки един член по три пъти на ден. Съпругът или съпругата, идвайки в църквата, лека полека се променяше, но за техните семейства тази промяна изглеждаше бърза и драматична. След 15-20 годишен брак, единият от партньорите се променяше изцяло за 1 месец. Така хората започваха да говорят, че Църквата омагьосвала своите членове. Това доведе до молба за правителствено разследване.
Можете да си представите как преследването растеше около Църквата и нейния водач. Какви ли не лъжи се разпространяваха по онова време. Основата на тези клюки бе поставена в Корея. С течение на времето те се разпространиха по цял свят. Някои хора още вярват на тези лъжи и се явяват спънка на Движението през всичките тези години. Преп. Мун много пъти ни е казвал, че единственият начин да се преодолеят трудностите и да надвием лъжите, е да приемем и простим на тези, които ни обвиняват, и да разберем, че Бог също е бил в същата ситуация в продължение на 6000 години.
Служението в Пхенян приключи на 22 февруари 1948 г., когато комунистите арестуваха преп. Мун. Престоят му в Пхенян продължи 1 г. и 10 месеца. Властите предпочетоха да повярват, че наистина прави магии. Разпространяваната пропаганда беше успешна, защото обясняваше как преп. Мун е успял за толкова кратко време да събере толкова много последователи. Въпреки че християнството и комунизмът имат малко общи неща, някои християнски пастори отидоха да се оплачат на властите, протестирайки срещу тази нова Църква. Те се съюзиха с комунистите, за да преследват друга църква, въпреки че ясно виждаха, че стандартите на преп. Мун са ако не по-високи, то поне на същото ниво, както техните. Комунистите са атеисти и бе също в техен интерес да накажат преп. Мун. За комунистите фактът, че преп. Мун е християнски лидер бе достатъчен, за да го накажат. Всички тези клюки им дадоха добро основание да го изпратят в затвора. Тяхното намерение беше да докажат, че е лудост да се вярва в Бог.
Съдебната зала бе препълнена по време на процеса, тъй като преп. Мун вече бе станал много противоречива личност. Преп. Мун се появи в залата окован във вериги и с обръсната глава. Прокурорът започна делото, питайки го за неговата автобиография и когато разбра, че е учил електроинженерство, го попита как се произвежда електричество. Комунистическата идеология твърди, че както човек може да създава невидимо електричество, така също и Бог е плод на човешкия мозък.
Преп. Мун разбра, че съдията има намерение да използва отговора като критика към религията и затова отговори с големи подробности. Стана ясно, че той знае много повече за принципите на електричеството от съдията, който след известно време се ядоса и го спря да говори.
Комунистите се опитваха да докажат, че той мами хората с цел да разруши ценностите им. Думите лесно могат да бъдат манипулирани. Едно изказване на член на Църквата бе изопачено и като резултат преп. Мун бе обвинен в експлоатация на невежи хора. Много лесно се съставя такова обвинение, защото църквите обикновено се издържат от даренията на членовете си. И днес в Америка църквите функционират по този начин. Те го обвиниха, че учи хората на лъжи и че изопачава истината и че всичко си е измислил сам. Дори днес в някои страни той е обвиняван в “промиване на мозъци”, но тези обвинения не са по-различни от обвиненията, отправяни от комунистите в Северна Корея.
Когато съдията произнесе присъдата, обвинението бе, че преп. Мун си е измислил неща, които не се базират на факти. Привършвайки с четенето на присъдата, той попита преп. Мун дали има нещо да каже. Всички знаехме, че при тези обстоятелства най-доброто нещо, което може да се направи, е просто мълчаливо да се съгласиш, независимо от това колко абсурдно е обвинението с надеждата, че така ще се отнасят малко по-добре към теб. Но преп. Мун протестира срещу обвинението, че си измислял неща и настоя това обвинение да бъде оттеглено. Той не молеше за съчувствие, а настояваше, че е говорил единствено истината.
По време на този фалшиво скалъпен процес той бе осъден на 5 години принудителен труд в затвор за “Нарушаване на обществения ред”. Достойнството, с което той се изправи да говори срещу несправедливото обвинение, шокира всички комунистически лидери, които присъстваха. Тяхното намерение бе да покажат колко жалък и безпомощен е този вярващ в Бога човек. Но хората видяха един човек, който има смелост и е убеден в това, което върши. Първоначално процесът бе насрочен за 3 април, но след това бе отложен за 7-ми, за да може и високопоставени комунисти да видят безпомощността на Божия човек. Този процес също така трябваше да бъде един урок за младите комунисти, алармирайки ги за „триковете“ на теологията на преп. Мун. Но те много съжалиха, че бяха довели толкова много млади хора, за да гледат този предполагаемо нестабилен и слаб човек. Ефектът от процеса бе точно обратен на този, който комунистите искаха да постигнат. Невероятно бе усещането, което изпитвах, гледайки начина, по който той се контролираше. Усещах, че преп. Мун силно държи на своето достойнство. Той стоеше изправен и се държеше естествено в ситуация, в която всеки друг би се чувствал съкрушен. При тази гледка аз не можех повече да сдържам сълзите си.
Членовете на Църквата бяха изпитали само неговото сърце, доброта и любов. Представата, която те имаха за него е като за баща, който прегръща децата си. В съдебната зала обаче те откриха един друг аспект на характера на преп. Мун и това беше неговия кураж, амбиция и безстрашие. Даже обвинен, той не изглеждаше сломен, омърлушен или даже тъжен. Очите и лицето му горяха с надежда. След като обвинението бе произнесено и полицаите му сложиха отново белезници, той вдигна ръце към нас, като че ли да ни каже да сме изпълнени с надежда и да отстояваме изцяло нашата вяра, вместо да бъдем обезверени. Когато го извеждаха от съдебната зала, той ни помаха, усмихвайки се със свободната си ръка, като че ли да ни каже, че ще се върне скоро и да не губим надежда. Всички бяхме с насълзени очи, но както преп. Мун каза след това, по пътя към затвора той също е бил пълен с надежда, че отива на място, където Бог би могъл да направи големи неща.
Килиите на подсъдимите бяха различни от тези на вече осъдените. Докато все още бил в килиите на неосъдените, преп. Мун се срещнал с един от хората, които свидетелствали против него по време на следствието. Човекът не искал да срещне преп. Мун, който го попитал: “Помниш ли кой съм аз?” Той не могъл просто да отмине и затова се спрял и казал: “Да, помня, разбира се.” Тогава човекът се извинил за това, което е направил и казал, че е бил подложен на натиск от властите, които го карали да свидетелствува срещу него. Казал още, че дълбоко в себе си никога не е искал да направи нещо лошо на преп. Мун. По-късно този човек му носел храна, докато бил в затвора. След известно време съдията, който осъдил преп. Мун посетил затвора, където той излежавал присъдата си. Той също не желаел да се срещне с него, но срещайки се, преп. Мун го поздравил. Когато съдията видял, че той му прощава, също му се извинил, казвайки: “Няма причини да си тук, ти си напълно невинен, но аз трябваше да те осъдя, защото така ми бе наредено и нямах друг избор.” Преди да напусне затвора, той също дал храна на преп. Мун.
Всичко това ни дава възможност да надникнем в същността на тази така наречена “правна” система. Hикой не вярваше наистина, че преп. Мун е престъпник, но системата бе така създадена, че всякакви процедури да бъдат налагани. Въпреки че преп. Мун беше невинен, той бе обвинен и осъден с присъда, която беше абсолютно нереална.
Затворниците имат номера. Към тях не се обръщат с имената им. Номерът на преп. Мун е 596, което на фонетичния корейски език означава “тъгуващ”. Мисля, че даже и номерът, който той получи, разкриваше тъгата на Бог. Небето изказваше своя протест срещу неговото изпращане в затвора. На 20 май 1948 г. Преп. Мун бе прехвърлен от затвора в Пхенян в концентрационния лагер със специален режим на работа Тонк Нии в Хунг Нам на Северо-източното крайбрежие. Там бе по-различно от предишния затвор. Първо, храната бе значително по-малко и с такова качество, че повечето хора умираха от глад след 3 месеца. Ако затворникът получава такава оскъдна дажба и не трябва да работи, може би ще оцелее, но тях ги караха да вършат много тежък труд. Никой не бе излизал от този затвор жив. Комунистите изпращат там хора с очакването, че ще умрат от изтощение. Караха ги да работят много и им даваха съвсем малко храна. Не беше рядкост хора да умират, докато се хранят. Как бихте се чувствали в такива условия? Бихте ли проявили симпатия и бихте ли казали “Горкият човек, умря”. Затворническият живот в Хунг Нам бил толкова суров, че първото нещо, за което затворниците помисляли в случай на смърт, било малкото останала храна на умрелия. Те скачали да вземат храната, без да мислят за смъртта. Вземали дори това, което било в устата на умрелия. Животът в лагера бил безчовечен и примитивен. Целта на затворите тук, в Америка е да превъзпитават затворниците, позволявайки им да се завърнат в обществото като продуктивни граждани. Но целта на затвора, в който е страдал преп. Мун, била друга. Преди да убият затворниците, комунистите искали да изстискат всяка капчица енергия от тях. Всеки осъден на затвор, бе изпратен там, за да умре от бавна смърт.
Всички получаваха еднакви порции – по 3 лъжици ориз. Някои ядяха своите зрънце по зрънце, което създаваше илюзията, че ядат повече, защото храненето продължаваше по-дълго.
Преп. Мун пристигна в затвора с намерението да оцелее през всичките 5 години на присъдата си. Той знаеше, че не може да оцелее дълго, разчитайки само на малките количества храна и въпреки тежката работа, която се изискваше от затворниците, той трябваше да намери някакъв начин да се бори със ситуацията. Той реши да намали оскъдната си дажба наполовина, давайки останалата част на другите затворници в продължение на 3 месеца. Той твърдо реши, че през следващите 5 г. ще живее на половин порция. Когато след 3 месеца започна да яде цялата си порция, той си казвал, че яде два пъти повече и че по този начин ще може да издържи през следващите 5 г. Това наистина го укрепи и чувствайки тази храна като подарък от Небето, той бе благодарен на Бог за това, което сега бе допълнителна порция. С такова отношение преп. Мун прие ситуацията такава, каквато бе с увереност, че ще оцелее.
В неговата килия имало хора, осъдени за всякакви престъпления. При комунизма не е важно колко затворници умират и колко са екзекутирани. Там имаше един човек, поставен от комунистите за съгледвач и лидер на затворниците. Този човек се казваше Ч. Х. Парк. Преп. Мун бе в черните списъци на охраната. Допълнителна храна бе обещавана на затворниците, които наблюдаваха и даваха информация за него. Тъй като той познаваше комунистическата система много добре, през целия си престой той никога не разказа Принципа на другите затворници. Един ден обаче преп. Мун говори с г-н Парк по време на обяд. Ако г-н Парк се бе възпротивил на това, животът на преп. Мун в затвора щеше да стане още по-непоносим. Преп. Мун каза на г-н Парк, че Йоан Кръстител не е изпълнил своята отговорност пред Иисус. Преди да отиде в затвора, г-н Парк бил добър християнин и чувайки това, бил много шокиран. Когато привършили разговора, преп. Мун само добавил: “Моля те, помисли върху това, което казах.“
Въпреки голямата си умора същата нощ г-н Парк не могъл да спи. Старец в бяло се появил пред него и му се скарал, укорявайки го: “Кой мислиш е затворник 596? Ти не трябва да му опонираш, ако не го познаваш”. Понеже г-н Парк не можеше да спи и се чувстваше толкова уморен и болен, той обещал на стария човек, че няма повече да спори с преп. Мун. Щом изрекъл тези думи, болките престанали и той се почувствал по-добре.
На следващия ден по време на обяда, преп. Мун срещнал г-н Парк отново. Според това, което г-н Парк разказа на членовете по-късно, преп. Мун веднага попитал: “Случи ли се нещо странно тази нощ?” Г-н Парк бил много учуден как е възможно преп. Мун да знае дали е станало нещо и му разказал за премеждията си предишната нощ. Когато свършил с разказа си, преп. Мун му казал, че Мария – майката на Иисус не е осъзнала отговорността си към Иисус. Чувайки това, г-н Парк бил толкова ядосан, че забравил обещанието, което дал предишната нощ във видението си. Той абсолютно не можел да повярва на такова твърдение. Тогава преп. Мун му казал да обмисли отново тези думи.
През тази нощ г-н Парк отново се чувствал зле и имал болки по цялото си тяло. Тогава той се разкаял и обещал да не спори повече с преп. Мун и отново се почувствал по-добре. На следващия ден преп. Мун го срещнал отново. Не знам точно какво му е казал, но трябва да е било доста необичайно, защото въпреки страданията през предишните 2 нощи г-н Парк реагирал още по-остро от преди. През нощта същият старец се появил отново и го попитал: “Защо все още не можеш да разбереш”? Най-накрая след 3 дни опозиция г-н Парк се предал окончателно, ставайки вторият последовател на преп. Мун в затвора. Връзката му с преп. Мун бе много опасна, поради факта, че беше лидер на 2000 затворника. Ако г-н Парк би решил, можеше да направи живота на преп. Мун в затвора още по-труден. Имаше толкова напрежение около този човек заради позицията му. Дванадесет души по духовно водене започнаха да следват преп. Мун в затвора. Един от тях по-късно свидетелствува за това, понеже той много рядко говори за живота си в затвора. Даже и за мен много от преживените от него неща оставаха в тайна, докато един от тези 12 не успя да излезе и да ни разкаже за тях. Той ни разказа, как въпреки че 2 г. и 8 месеца са лежали в една килия, никога не го е видял легнал да спи. Даже в неделя, когато не работели и всички спели като заклани, наваксвайки загубения през седмицата сън, преп. Мун бил буден и се молел. След всеки работен ден затворниците заспивали веднага, щом се върнели в килиите, понеже се нуждаели от почивка, но преп. Мун винаги оставал буден последен, застанал в молитва. Сутрин, когато надзирателите идвали, за да ги събудят, преп. Мун вече седял и се молел.
Първото нещо, което г-н Парк искал да направи, било да потърси по-лека работа за преп. Мун. Опитал да му възложи такава работа, но той не я приемал, а винаги доброволно искал най-тежката от всички работи. Той никога не мислел, че е добре да приеме лесната работа, само защото му била предлагана от неговия последовател. Той никога не избирал най-лесната работа, а напротив, само най-трудната, това било товаренето на торби с вар. По време на окупацията японците бяха успели да съберат много голямо количество вар, която бе използвана за направата на изкуствени торове. Но накрая нямаха възможност да я съберат в чували и да я вземат със себе си. По-късно комунистите използваха затворници, за да раздробяват с динамит втвърдените хълмове от вар, която след това отнасяха в плетени кошове до вагоните. Работата бе толкова трудна, че един обикновен гражданин, който бил наеман на работа там, получавал годишна заплата само за 7 месеца работа.
Един от термините, създадени от комунистите, е работната норма. Затворникът трябвало да работи, докато не изпълни нормата си. В Хунг Нам нормата била 1300 торби, всяка от които тежала по 40 кг. Всяка група от 10 затворника трябвало да натовари 1300 торби на влака. Ако разделите 1300 на 8 часа, ще разберете колко бързо е трябвало да бъде натоварвана всяка торба. Освен това изкуствените торове миришеха толкова лошо, че хората, които минаваха покрай завода тичаха, защото намираха миризмата за непоносима. Представете си да работите 8 часа на ден, а понякога и повече в такава вредна за здравето среда.
Затворниците трябваше да гледат надолу, докато отиваха в затвора и нямаха право да поглеждат другите затворници, като винаги ги придвижваха в групи по 8 души. Причината за това бе предотвратяването на какъвто и да било контакт помежду им. Вследствие на постоянно недояждане и изтощение слюнката на затворниците бе станала гъста като лепило. Когато ги преместваха от едно работно място на друго, те ходеха с огромни усилия, често препъвайки се.
Във всяка стая живееха по 20 души, а за тоалетна се използваше кофа, от която всеки се гнусеше. Всеки искаше да спи до вратата, където въздухът бе чист. Но преп. Мун винаги спеше до кофата на най-лошото място.
Веднъж на месеца управниците на затвора караха затворниците да пишат клетва за вярност към правителството, съдържаща и признание за извършените злодеяния. Преп. Мун бе убеден, че няма за какво да се извинява пред правителството. В продължение на 2 години и 8 месеца той не написа нито дума за разкаяние, без оглед на голямото страдание, което му костваше това.
Понякога преп. Мун пишеше на членовете в Пхенян, молейки ги да изпратят оризово брашно и дрехи, които след това раздаваше на другите затворници. По-късно, когато членовете на Църквата идваха да го посетят, те виждаха, че той не носи дрехите, които му бяха изпратили и се чудеха дали изпратените неща наистина са стигнали до него. След това разбираха, че той дава всичко на другите и не задържа нищо за себе си.
На близките на затворниците им бе позволено да изпращат храна. В много редки случаи храната наистина пристигаше. В повечето случаи затворниците, получавайки пратката, изяждаха колкото можеха, а другото използваха за възглавница, за да не може никой да им го открадне. Но преп. Мун винаги разпределяше по равно между съкилийниците си храната, която получаваше. Той правеше това толкова редовно, че повечето от затворниците започнаха да разчитат на това – да получават определена порция за себе си, не оценявайки факта, че тази храна всъщност принадлежи на преп. Мун и че тя се дава като подарък. Обикновено преп. Мун не обръщаше внимание на това колко храна разпределя, но останалите наблюдаваха това с голямо внимание. Те знаеха точно колко има там, защото бяха приели като факт това, че част от тази храна им принадлежи и тъй като те винаги бяха много гладни, те пресмятаха точно колко е останало в торбата на преп. Мун.
Когато запасите започнеха да намаляват, другите се притесняваха много повече от преп. Мун. Те знаеха точно кой е получил малко повече и кой малко по-малко. Докато той не обръщаше внимание на такива неща, често се случваше затворник да се ядоса на човека, взел повече, въпреки че храната всъщност не му принадлежеше. Те не казваха нищо, но се ядосваха на “крадеца”. Някои от тях идваха при преп. Мун, казвайки: “Знам кой взе повече, отколкото му се полага” и искаха да се злепостави виновния. Много по-късно един от затворниците разказа на членовете на Църквата как преп. Мун никога не промълви нищо срещу такива “нарушители”.
Вечерта след този инцидент преп. Мун помолил хората да се съберат, за да поговорят с обвинения човек. Тогава той му предложил да вземе колкото иска храна. Той му предлагал искрено, но човекът не посмял да вземе още, а само се поклонил. Тогава преп. Мун взел чаша, напълнил я, подал му я и му казал да яде. Всички, които се били събрали, били раздразнени и изпитвали омраза към този човек. Отначало те били ядосани на него, че е взел повече храна, а сега виждали как преп. Мун му дава дори още повече.
Понякога, когато ръководиш малка група, някои от членовете може да дойдат да се оплакват един от друг. Независимо от това, тези хора са ценна част от семейството. Какво трябва да се направи в такъв случай? Хората обикновено знаят кога грешат, но ако ние им простим грешките, това е същото както да им подадеш горещ камък, който трябва да държат в ръцете си. Тази прошка кара хората да се обърнат и да погледнат грешките си по-сериозно, отколкото ако им ги покажем.
Майката на преп. Мун живееше на около 250 км от затвора, а транспорт по това време не е имало. Едно такова пътешествие за възрастна жена е много изтощително, но въпреки това тя изминавала това разстояние, носейки дрехи и храна на сина си. Връзката майка-син била изключителна. Тя наистина го обичала извънредно много.
Преди години когато преп. Мун учел в Япония, тя получила телеграма, че той се прибира в Корея за ваканцията. В телеграмата се уточнявало още с кой кораб ще пътува и че ще вземе влак след това до тяхното село. Корабът, с който преп. Мун трябвало да пристигне, потънал и всички негови пътници се удавили. Новината се появила във вестниците, но майката въпреки това чакала влака, надявайки се той да се върне. Но преп. Мун нито дошъл, нито пратил телеграма, нито писал. Майка му била толкова разстроена, че пропътувала целия път до Пусан. За този град тя била само слушала. Тя го търсела навсякъде из града. Тъй като нямало къде да остане, след като не го открила, тя се прибрала вкъщи. Преп. Мун си спомня, че когато се върнала, дрехите й били скъсани и била без обувки. Тя била напълно съкрушена и разстроена и даже не можела да си спомни къде е ходила и с кого е разговаряла. Но все пак тя здраво се била вкопчила в надеждата, че синът й е още жив, синът, когото тя толкова много обичала. Преп. Мун й разказал след това, че в този ден в Япония, когато трябвало да се качи на заминаващия кораб, краката му не искали да се помръднат. Тогава той разбрал, че има нещо нередно и не се качил на борда на този параход, а се върнал по-късно.
През трудните дни от живота на преп. Мун в затвора, неговата майка приготвяла много неща за него и с чувство на дълбока любов му ги носела. В майчините очи той бил дете, независимо от това, че вече бил възрастен мъж. Сърцето й боляло и тя плачела, виждайки своя син в затворнически дрехи и с обръсната глава. Но преп. Мун се скарал на майка си и й казвал, че ако плаче за това, че синът й е в такова състояние, то тя трябва да плаче без сълзи.
Защо преп. Мун й е говорил по този начин? Защото той чувствал, че ако тя плаче от гордост за своя син, който работи за установяването на небесното царство на земята, тогава независимо от собствените си страдания, той би приел нейните сълзи. Но ако тя плаче само от съжаление, тогава той чувствал, че не може да приеме нейните сълзи и се скарал.
Майката на преп. Мун може да е разбирала малко от Принципа, но въпреки това сърцето й не могло да издържа да гледа страдащия си син да раздава на непознати хора животворната храна. Опитвала се да не се разстройва, но не можела да сдържи сълзите си, виждайки това.
По пътя за в къщи тя посетила нашата църква в Пхенян и казала на членовете, че няма да му позволи да излиза от къщи, след като го пуснат от затвора. Тя го обичала толкова дълбоко, че сърцето я боляло да гледа как той страда, въпреки че той го правел в името на други. Тя често казваше, че ако той се грижеше за себе си поне малко, тя няма да се чувства толкова зле. Тя се връщаше обезверена от посещенията в затвора. Не й харесваше това, че той не разбира майчиното й сърце и канел затворниците дори още когато тя била там, да вземат всичко, което тя била донесла, като им го давал, без да остави нищо за себе си. Повтаряла, че никога няма да дойде да го види отново, но тези й решения траели кратко и скоро подготвяла още нещо, за да му го занесе.
През тези 2 години и 8 месеца, през които преп. Мун лежа в затвора, той събра 12 последователи. Един от тези хора бил Главата на Християнската федерация в Северна Корея. Неговата преданост била такава, че той дал обет пред Небето веднага щом излезе от затвора да последва преп. Мун и учението му с цялото си сърце. На няколко мили от Хунг Нам имало клон на затвора. Затворниците вярвали, че животът там е много по-лесен, отколкото в Хунг Нам. Този човек дошъл при преп. Мун и го помолил за разрешение да отиде в този затвор. Преп. Мун му казал да не ходи, но той решил да отиде. Един друг човек, г-н Ким отишъл при преп. Мун със същото искане. Той му казал да отиде, ако наистина желае това, но добавил, че веднага, щом почувствува нещо нередно, трябва да избяга.
На 25 юли 1950 г. чрез изненадващото нахлуване на Севернокорейските войски в Южна Корея, започва Корейската война. Хунг Нам е бил разположен в силно индустриализиран район от Северна Корея и скоро се превърнал в мишена за бомбардировки от страна на силите на ООН. Затворът бил обстрелван от самолети и от кораби. Всеки път, когато прозвучавала въздушна тревога, всички надзиратели се укривали, оставяйки затворниците да се оправят сами, изложени под обстрела. Един ден прозвучала обичайната тревога и преп. Мун, чувствайки, че има нещо нередно, казал на хората да го последват на друго място. В следващия момент паднала бомба точно там, където стояли до преди малко, изхвърляйки ги със силата на експлозията.
Северна Корея не предполагала, че целият свят ще отговори на нейното нахлуване. Съвсем скоро все повече и повече американски бомбардировачи и войски се включвали във войната, карайки Севернокорейските войски да отстъпват. Войските на ООН направили десант в Хунг Нам преди да отидат в Пхенян, който се намира доста по на юг. Логичният от тактическа гледна точка път, който Макартър е трябвало да следва след десанта в Инчон, е да мине през Сеул, Чорон и Пхенян и след това да стигне до Хунг Нам. Този клон на затвора лежеше на пътя на напредващите войски, така че комунистическите власти започнали систематично да екзекутират затворниците, преди те да бъдат освободени.
Първо, те наредили на затворниците да си подготвят храна за 3 дни, за да не заподозрат какво ги очаква. След това ги строили и им дали лопати. Комунистите не искали никой от затворниците да разбере, че няма да има нужда от тази тридневна дажба и че ще бъдат отведени на хълма зад затвора, за да изкопаят собствените си гробове и след това ще бъдат застреляни. Така групите били екзекутирани една след друга.
Преп. Мун чувствал, че ситуацията е твърде сериозна и нещо не е наред и схванал, че затворниците биват екзекутирани. Той знаел, че и неговият час наближава. (Той никога не ми е казвал как се е чувствал в този момент.) Хора с номер все по-близък до неговия били отвеждани. Накрая били отведени и няколко затворника от килията на преп. Мун. Ако неговото име било в списъците на откарваните, не би било възможно да се измъкне. Преп. Мун знаел, че критичният момент настъпва.
Както се изясни по-късно, неговият последовател, който отишъл в клона на Хунг Нам против волята на преп. Мун, бил екзекутиран. Но г-н Ким успял да избяга при отвеждането му към екзекуция с други затворници и се присъединил към преп. Мун по-късно на Юг.
Много често преп. Мун говори по твърде тих и смирен начин. Той не дава команди. Той не казва например: “Ти трябва да направиш това, ти не трябва да правиш друго.” Напротив, обикновено казва: “Аз мисля, че ти трябва да направиш това така, не е хубаво да го правиш по друг начин.” Ние не трябва да приемаме повърхностно неговите думи, защото от личен опит знаем, че всяка негова дума има значение.
Водени от едно много силно желание да помогнат, 16 държави се обединяват в силите на ООН, сражавайки се за свободата на тази малка военна зона – изглеждащият незначителен полуостров на Корея. В тази атака на север станало така, че силите на ООН освободили преп. Мун от затвора в Хунг Нам.
Въпреки че времената били неспокойни и несигурни, преп. Мун се върнал в Пхенян и посетил домовете на всичките си последователи, които са били с него преди да отиде в затвора. Ако не успеел лично да посети някой, той изпращал човек със съобщение, че се е завърнал и желае да знае какво е състоянието им. Той изминал пеш 250 км до Пхенян за 10 дена и след това за 40 дни посетил всичките си последователи по домовете им. Той останал в Северна Корея до последния възможен момент и накрая напуснал точно преди нахлуването на китайските войски.
Преп. Мун успял да вземе само някои неща от затвора. Едно от тези неща била една малка торбичка с оризово брашно. Той вървял 10 дена, пазейки това брашно, докато пристигне в Пхенян. Не е имало къде да се нахрани добре през цялото това пътуване. Всичко за ядене, което все още можело да се намери по полето, било вече гнило. Той ял тези развалени и изоставени плодове и зеленчуци, пазейки тази малка торбичка с надеждата, че когато срещне членовете в Пхенян, ще може да я сподели с тях. Когато всички се събрали, той разбъркал брашното с вода, правейки нещо като оризов пудинг. Казал им, че така са правели храната си в затвора и го споделил с тях.
Преп. Мун искал да донесе някакви подаръци на своите последователи даже след изпитанията, през които минал. От всичко, което могъл да вземе, храната била най-ценна, защото означавала живот. Днес много рядко ни се случва да искаме да запазим нещо ценно, за да можем да го споделим с други. Повечето от нас дават, когато имат в повече. Давам ви този пример, за да можете да надникнете в отношението на преп. Мун към неговите последователи.
Скоро след като войските на ООН го освободили от затвора, китайската армия се включила във войната. Изпратена била човешка вълна от хиляди войски. Войските на съюзниците били принудени да отстъпят. Било дадено нареждане Хунг Нам да бъде евакуиран. Вълна от бежанци напуснала Севера, отивайки на Юг. Г-н Парк се завърнал в Хунг Нам преди преп. Мун и му обещал, че винаги ще го следва. Така и станало. Случило се обаче така, че той си счупил крака и останал да се възстановява в къщата на сестра си. Преп. Мун ме изпрати да доведа г-н Парк. Когато пристигнах в къщата, видях че всички останали членове на семейството са евакуирани, а той беше оставен сам с един велосипед. Г-н Парк предполагал, че по това време преп. Мун ще се завърне в Хунг Нам, но не получил никакво съобщение от него. Той бил малко раздразнен от факта, че не е получил нито дума след цялата вяра, който е имал в преп. Мун. Когато му казах, че идва с нас, той се зарадва извънредно много и плака в продължение на няколко нощи, мислейки колко лесно бе изгубил вярата си. Аз го качих на велосипеда му и го докарах при преп. Мун.
Велосипедите тогава нямаха нищо общо със сегашните. Поради това, че кракът му бе счупен, г-н Парк не можеше да върти педалите, затова преп. Мун го буташе отзад, а той само трябваше да управлява с кормилото. Вече бе декември и снегът бе паднал. Аз носех раницата и ги следвах. Този бежански поход започна на 4 декември.
Всички мислеха, че войските на ООН лесно ще победят във войната и че евакуацията е просто временна. Хората очакваха да се завърнат скоро. Оттогава минаха повече от 28 години. Всички бързаха много, защото чуваха артилерията близо зад себе си и не мислеха за абсолютно нищо друго, освен как да избягат, запазвайки живота си.
Пътят, по който трябваше да вървят, трудно можеше да се нарече път. Главните магистрали бяха заети от войските и военната техника, които се движеха много близо до нас. Нямаше паваж, по който можехме да вървим, така че хората поемаха по мъничките неравни пътечки. Въпреки че всички искаха да се движат с максимална скорост, пътуването вървеше много бавно. Войските на Северна Корея и китайците напредваха откъм гърба, и поради всичко това пътуването беше страшно и с неясен изход.. Винаги съществуваше вероятността да бъдем заловени или ударени от заблуден артилерийски снаряд.
По едно време нашата група, стигайки до един хълм, спря да си почине в подножието му. Когато дойде време да се изкачим на хълма и да продължим, г-н Парк каза на преп. Мун, че сигурността на всички е застрашена от това, че той не може да ходи и помоли да бъде изоставен. Преп. Мун му каза, че те двамата не са заедно по собствено желание и че това, че са заедно, означава нещо много повече. Той каза, че никога не би го оставил, освен ако специално не бъде инструктиран за това от Бог. Така че г-н Парк никога не проговори на тази тема отново.

Вие просто не можете да си представите това пътуване през нощта, кишата и леда в планините, без храна, бутайки един човек със счупен крак на счупено колело. Това беше действително едно невероятно пътуване. Ние трябваше да преминем през планини и долини и през ручейчета и реки с това колело.
Пътуването до Южна Корея включваше и едно морско пространство, широко около 2 мили и половина. Мястото се нарича Инчон на южния бряг на Корея и има много големи приливи и прибои – около 7 метра. По време на отлива се появява една ивица суша, през която трябва бързо да се премине докато не е дошъл прилива. Бяхме преминали 20 мили този ден, което беше нещо невероятно като постижение и пристигнахме на това място около 2-3 ч. сутринта. Преп. Мун пренесе г-н Парк на гърба си, макар че тежаха почти еднакво, опитвайки се да балансира върху замръзналата земя. Аз взех колелото на гърба си и също започнах да прекосявам.
Нощите през зимата в Корея са много тъмни. За щастие от другата страна бе запален фенер. Това беше единствената светлина и нямаше нищо друго, което да ни показва накъде да вървим. Беше опасно, защото на места бяха останали малки езерца. Някои от тях бяха дълбоки, други плитки, но ние нямахме възможност да разберем тяхната дълбочина. Брегът бе от кал, не от пясък, така че бе не само хлъзгаво, но човек можеше да потъне до колене, ако стоеше достатъчно дълго на едно място. Кракът на г-н Парк бе започнал да се оправя и ако отново го счупеше, щеше да има големи усложнения. Той изобщо не можеше да сгъва крака си и го държеше опънат през целия път – ден след ден в шина, за да заздравее.
Когато пристигнахме на острова, хората трябваше да се качат на ферибота, който ги откарваше до другия бряг, но те не можеха да направят това, защото им бе казано, че е запазен само за военни. Тогава аз пренесох обратно колелото, а преп. Мун носеше г-н Парк. Второто преминаване само по себе си бе трудно, но сега вече нямаше абсолютно никаква надежда да преминем на другия бряг. Преп. Мун ни окуражи, казвайки, че когато стигнем на определено място, там ще има хора, които ще ни посрещнат и нагостят богато. Това ми даде сили да продължа. Ние започнахме да прекосяваме обратно пътя, по който дойдохме. Доста след този случай аз попитах как преп. Мун е успял да пренесе г-н Пак през цялото това разстояние при тези невероятни условия. Той отговори, че е чувствал, че този човек представлява целия космос. Отношението на преп. Мун винаги е такова. Каквото и да прави, не е само заради конкретния човек, а защото той представлява много други хора и в крайна сметка – целия свят. Когато преп. Мун ни гледа, той не вижда само един човек, а ни обича като представители на много други хора.
Когато стигнахме до мястото, от което бяхме тръгнали, вече беше започнало да се разсъмва. Мястото, където започваше твърдата земя, беше контролен пункт, който осигуряваше сигурността на селото. Когато охраната видя преп. Мун с обръсната глава, те помислиха, че той може би е севернокорейски заблуден войник. Един от тях даже спря преп. Мун и го удари. Те просто не разбираха ситуацията. Знаехме, че южнокорейските войници носят по-дълга коса от севернокорейските. Те попитаха преп. Мун каква е професията му. Той обясни, че е свещеник, който наскоро е избягал от затвора в Северна Корея и сега пренася един беглец на Юг. Човекът поиска да види Библията на преп. Мун като доказателство. След това я отвори и му каза да цитира първия стих от 16-та глава на Йоана. Той отговори без проблеми. Пазачите бяха доста впечатлени и ни пуснаха да минем.
Скоро видяхме къща, в която свети и почукахме на вратата. Младата двойка, която живееше там, ни покани да влезем. Нахраниха ни добре и ни дадоха най-добрата стая, която имаха. Едва на следващия ден си спомних как преп. Мун ни бе насърчил предишния ден, предвиждайки, че ще има голяма вечеря.
С изгрева на слънцето ние напуснахме къщата и спряхме едва когато слънцето залезе. Често пъти беше невъзможно да се върви нощно време, даже и да искахме, поради планинския терен. По пътя имаше много изоставени къщи, в които преспивахме нощем и които напускахме на следващата сутрин. Така се случи, че веднъж имахме възможността да пътуваме цяла нощ и когато се развидели, стигнахме до едно малко село. В него намерихме къща, в която можехме да останем. Винаги, когато спирахме в къща, моята задача бе да запаля огън, за да може да се спи на пода. В тази къща нямаше дърва за огрев. Можех да изгоря вратата, но това би означавало да спим на открито. Претърсих навсякъде за нещо, което бих могъл да използвам за гориво, търсейки даже суха трева, но не можах да открия нищо такова. Продължих да търся, докато не стигнах до едно малко възвишение, на което намерих един малък гроб. Тогава видях носилка, направена от слама, захваната от два кола. Аз свалих колците и запалих огън с тях, осъзнавайки по-късно, че носилката е била използвана, за да се занесе тялото на умрелия човек до гроб. В бързината тя е била изоставена от хората. И тримата бяхме много уморени и въпреки че подът бе много студен, преп. Мун и г-н Парк легнаха, а аз напалих огъня и чаках да се стопли. Когато преп. Мун извика от другата стая, питайки какво дърво горя, аз му казах, че проверих навсякъде, но не можах да открия нищо, докато не стигнах до този гроб, до който намерих тези два колеца. Тогава той ми каза, че не всяко дърво се използва за огрев. Въпреки че беше в другата стая, той почувства точно какво правех.
На следващия ден ние продължихме още няколко мили и стигнахме до къща, в която имаше много други бегълци. Там се нахранихме и в топлия въздух почувствахме, как сънят натежава като олово. Г-н Парк и аз попитахме преп. Мун дали ще прекараме нощта тук. Обикновено отговорът би бил “да”, но тази вечер той каза, че е по-добре да продължим. Ние го попитахме още няколко пъти няма ли да е по-добре да останем тук и да тръгнем на сутринта. Но преп. Мун не отговаряше повече на нашите въпроси. Просто стана и каза, че трябва да тръгваме. И ние потеглихме отново.
Въпреки че бяхме изтощени, ние продължихме да ходим и около 1 часа сутринта стигнахме до едно място, където преп. Мун реши, че можем да останем, за да си починем. На следващата сутрин трябваше да прекосим широка замръзнала река. Тогава видяхме един самолет, който лети над нас и проверява околността и чухме близък звук на артилерийски огън. През реката ние можехме да видим американските части, които заемаха нова отбранителна позиция. Поради подготвящата се атака беше решено, че няма да пускат повече бежанци през реката и ние бяхме едни от последните хора, които напуснаха севера. Тогава аз разбрах защо Той не отговори на нашите молби да останем в онази къща предишната нощ. Ако бяхме останали, щяхме да бъдем заключени от блокадата.
Когато най-накрая стигнахме в Юга, ние оставихме г-н Парк при негови роднини в Сеул, а аз и преп. Мун продължихме да вървим. В едно много малко провинциално градче, наречено Ул Сан, се качихме на влак на гара Чо Рюнг Нюк. Въпреки че студеният въздух, минаващ покрай движещия се влак беше като нож в нашата плът, чувствахме, че е по-добре, отколкото да вървим. Ние буквално висяхме от влака и така бе през цялото пътуване до Пусан. Слязохме на едно място, където сега има голям културен център. Денят беше 27 ноември 1951 г. Сега най-големият док за кораби в света се намира в Пусан.
Единственият човек, когото познавахме в Пусан, бе един бивш ученик на преп. Мун. Прекарахме нощта в неговата къща. Аз започнах да търся работа и стая, в която можехме да останем. Скоро след това срещнахме един съученик на преп. Мун – г-н Дък Мун Аум. Той покани преп. Мун да остане в неговата къща. Аз си намерих работа в ресторант и живеех съвсем наблизо.
Разбира се, г-н Аум нямаше и представа кой е преп. Мун. Той знаеше само, че е един добър приятел. Той никога не бе мислил за преп. Мун като за учител, но веднага, след като пристигнахме, той започна да го учи на много неща. Въпреки че беше от будистко семейство, г-н Аум една нощ сънувал сестрата на Иисус. Той не знаеше нищо за Библията или за Иисус, но тази жена, която казала, че е по-малката сестра на Иисус, споделила, че има неприязън, поради грешки, направени от нейното семейство. Казала на г-н Аум за един сейф у нея, в който бил заключен друг, а в него трети и докато и последният от тях не бъде отворен, нейната ситуация няма да се промени. Тя казала, че само един човек на земята има ключа и това бил учителят Мун. Г-н Аум разбрал, че може да научи много неща от новия си гост.
По-късно преп. Мун се срещнал с г-н Ким, който бил първият му последовател от затвора. Той се бил оженил съвсем наскоро. Тъй като двамата с жена му били бедни бегълци, не направили голяма сватба, а само малко празненство. Веднага, щом срещнал преп. Мун, той го взел в своята къща. Младоженците имали съвсем малко мебели и кухненска посуда в малката си стаичка, но го посрещнали и му предложили да остане с тях в тази стаичка за 2 седмици.
Когато работех в този ресторант, преп. Мун дойде и доведе г.-н Аум, за да ме посетят. Това ме ентусиазира и ме накара да се надявам, че ще видя отново г-н Аум и ще разбера нещо повече за него. От този малък случай надеждата ми се увеличи и аз се чувствах, като че ли семейството ми бе станало по-голямо.
Спомням си, че преп. Мун винаги бе гладен през онези дни. Когато водеше някой гост в ресторанта, аз говорех с моя началник, казвайки му, че моят многоуважаван учител е дошъл с гостенин и питах дали мога да им предложа вечеря. Първия път, когато преп. Мун дойде, собственикът на ресторанта отвори едно сепаре за него, в което го настанихме, за да се нахрани. Купичката с ориз бързо се изпразни, така че аз донесох още една, но скоро открих, че и тя е празна. Така разбрах колко гладен е бил той.

В къщата на г-н Ким преп. Мун бе започнал да пише книгата си „Принципът” . Беше ясно, че преп. Мун не може да остане да живее дълго с г-н Ким и неговата съпруга. Той ме попита дали там, където живея, има още една стая. Тъкмо бях чул за една стая, която се дава под наем и отидохме да я видим. По това време Пусан беше единственият град, незает от войските. Хиляди бежанци се бяха събрали в този град и стаи под наем трудно се намираха. Ако се намереше стая за сам човек, или ако се намереше стая, в която да живееш с приятели, човекът можеше да се смята за голям късметлия. За известно време преп. Мун и аз спяхме в една стая, която беше голяма колкото трима души да легнат един до друг. Въпреки че бяхме само двамата, беше невъзможно да спим опънати на постелката. Понякога г-н Аум идваше да ни види. Той не можеше да легне съвсем, но сядаше и се опираше на стената. Преп. Мун почваше да пише веднага след събуждането си. Когато изписваше няколко страници, аз му ги прочитах и той ги поправяше. Така в продължение на няколко месеца много хора идваха да ни посещават: стари познати, бегълци от Севера и хора, които бяха чули, че той е в Пусан. Той ги отвеждаше на едно малко възвишение близо до къщата, за да се молят. А понякога ходеше там сам, за да медитира. Когато г-н Аум ни дойдеше на гости, преп. Мун го караше да пее с часове. Той наистина много обичаше да слуша пеене. През свободното си време събираше малки камъни и глина, с които по-късно построи малка колиба на възвишението Пом Нет Кол в района Пом Ил Донг в Пусан.
По това време аз успях да си намеря работа като помощник на художника в лагера на войските на САЩ. Един ден рисувах една малка картина и когато преп. Мун я видя, предложи да започна да рисувам по-често. Един от хората, с които работех, правеше портретни скици от снимки на семейства и приятели на американски войници. Когато той вършеше това, за да вземе повече пари, аз вършех и неговата работа в базата. Той се чувстваше неудобно от това и ми предложи да изкарвам малко повече пари, като му помагам да рисува. Първата поръчка, която ми даде, бе снимка на едно чернокожо момиче. До този момент не бях виждал черен човек и тъй като снимката беше черно-бяла, бях много объркан и не знаех в какъв цвят да нарисувам лицето й. Най-накрая след 4 часови опити завърших една малка картина. Бях много несигурен, когато му я занесох, мислейки, че ако колегата ми я хареса, макар и да предполага, че няма да може да я продаде, щях да се чувствам успял в работата си. За моя най-голяма изненада обаче той каза, че портретът наистина много му харесва и че съм го направил много добре. Той не само плати повече, отколкото предполагах, но ми даде и още поръчки. Тогава станах професионалист.
Забелязвах, че колкото повече хора се присъединяват към Църквата в Пусан, толкова повече работа получавах. Правенето на тези картини беше само допълнителна работа. Приключвайки работа в американския лагер, аз отнесох всички картини в Църквата и там работех върху тях. Когато свършвах, обикновено беше 10-11ч. вечерта. Скоро забелязах, че преди да се върна от работа, преп. Мун бе започнал да приготвя всичко за мен: боите, хартията и четките. Той никога не ме оставяше да работя сам, а винаги идваше и сядаше до мен. От момента на започването до свършването никога не сваляше очи от това, което правех, концентрираше се върху работата заедно с мен. Когато свършвах вечерно време, аз обикновено се чувствах много уморен и лягах да спя веднага. На следващата сутрин когато идвах намирах, че картините са добре подрязани и навити на рула, за да ми бъдат по-удобни за носене.
Ако някога се колебаех кой цвят да използвам, преп. Мун винаги имаше предложение. Когато пристигаха повече поръчки, аз рисувах човека, а преп. Мун запълваше фона сам. По-късно аз правех само скиците, а той оцветяваше лицата и фона. След това добавяше всички детайли по косата. Така правехме по 15-20 картини на нощ. Никога не ни липсваха поръчки и двамата винаги се справяхме. За да изпълним поръчките, работехме до 1-2 ч. всяка нощ.
Този, който действително участва в тази работа, не се уморява, но ако някой седи и гледа в продължение на часове, започва да му се доспива. Когато аз работех, той можеше да се занимава с нещо друго, но вместо това той стоеше до мен и разучаваше как се рисува фона, облеклата, косата. Тогава си мислех, че трябва наистина много да му се доспива, докато седи и ме гледа с часове. Бях много уморен, но като гледах как ме наблюдава докато рисувам и как той би трябвало да бъде по-уморен и от мен, това ми даваше сили да продължавам.
Когато дойде краят на месеца и ми платиха, аз донасях парите обратно в къщи. Но преди края на следващия месец парите свършваха. Първото нещо, което правехме, е да купим ориз за цял месец, след това дърва и газ и накрая купувахме сушена риба и соев сос. Аз ходех на работа, а преп. Мун готвеше храната сам.
Можех лесно да отгатна къде отиват парите. Доста често хора, чували за преп. Мун и неговите откровения, идваха да го посетят. Някои от тях бяха доста образовани, но по-голямата част бяха бедни, необразовани и нямащи възможност да изкарват прехраната си. Той даваше на тези хора храна и пари за транспорт, и по този начин парите свършваха скоро. Той ми казваше точно как е похарчил парите и колко е дал на всеки човек. Това ме караше да се чувствам неудобно, защото знаех, че ми дава всички тези обяснения, за да не започна да се съмнявам къде са отишли всичките пари. Той искаше да изчисти всякакви съмнения.
Винаги когато се връщах късно от работа, преп. Мун идваше да ме посрещне на пътя и после се прибирахме заедно. Понякога посред нощ ме събуждаха хлипане или пеене. Често бях много уморен и не разбирах кое точно от двете беше, но след време разбрах, че преп. Мун не спеше, а коленичеше, плачеше и пееше, когато се моли. Той често отиваше на хълма при абсолютна тъмнина и понякога ме будеше да отида с него. Той ми казваше да застана на някое място да се моля, докато той отиваше да се моли на друга скала. Една сутрин много рано той ме събуди и ми каза да светна лампата и да приготвя лист и молив. През тази нощ беше много тъмно. Навсякъде в стаята беше мрак освен около лампата. Той ми каза да записвам това, което ще ми каже и ми издиктува частта от Принципа, в която се говореше за Второто пришествие на Иисус Христос. Той не спря, докато не разказа цялата глава. Обикновено човек първо пише, а след това чете написаното, поправя грешките и продължава нататък. Но той продължаваше да изказва мислите си докато не завърши цялата глава, наведнъж. Останалата част от оригинала той написа сам, но тази част бе издиктувана, така че беше написана с моя почерк, вместо с неговия.
До възвишението, където се намираше нашата колиба – Църква, минаваше поточе и много хора минаваха покрай нея на път да си налеят вода за домакинството. Те знаеха, че в колибата живеят двама млади честни хора. По това време един мъж и една жена мисионери обикаляха околността и те решиха да ни запознаят с Християнството. Жената дойде да ни проповядва.
Тя дойде с искрена надежда, че ще ни превърне в християни. Аз вече бях тръгнал за работа, когато преп. Мун, слязъл от хълма с надежда да срещне някой от членовете на Църквата, срещнал тази жена. Той й предложил вместо да говорят на улицата, да отидат в колибата. По-късно тя разказа на членовете, че веднага щом влезли в стаята, преп. Мун започнал да говори, като не и дал възможност да каже нещо. Той говорил за Божиите наставления и какво ще бъде бъдещето на Християнството, казвайки всичко толкова обобщено и така вдъхновено, че тя едва успявала да следи мисълта му. Но всичко, което той казвал, било толкова логично, лесно за разбиране. Оглеждайки се обаче, тя не можела да повярва, че нещо от такова значение за света, може да започне от тази колиба.
Тогава тя започнала да се притеснява за това, какво ще кажат хората. Все пак, една млада мисионерка е видяна да влиза в тази колиба и да излиза след дълго време. Поради това тя се притеснила и побързала да каже „лека нощ” и се върнала в къщи. Тя не могла да изгони от главата си думите, които чула. На другия ден рано сутринта тя отишла да чуе повече. Тази млада мисионерска била завършила семинария. Преп. Мун я накарал да отвори Библията и да прочете пасаж от нея на глас. За нейна изненада точно този пасаж бил един от тези, които дълго време я обърквали и тя все не можела да намери адекватно тълкуване. Тя ми каза, че преп. Мун й обяснявал този откъс и докато говорел, тя си спомнила за друг, който също й бил труден за разбиране. С безпогрешна точност пред следващите няколко минути той й казал да отвори Библията на друг пасаж и за нейна най-голяма изненада се оказал този, за който тя си мислела. Ако винаги свидетелството беше такова, колко лесно би било то! Скоро тя станала член на църквата.
Давайки й съвсем малко пари, преп. Мун й казал да отиде в Тегу и да установи нов център на Църквата. Тя била изпълнена с надежда, че ще може да впечатли своя свещеник така, както тя самата била впечатлена, мислейки, че той би разбрал Принципа по-лесно от когото и да било друг. Тя посетила някои от бившите си познати, също разказвайки им Принципа. Сигурно е плакала много, защото не е могла да ги убеди в нищо. Тогава тя излязла да свидетелствува, за да намери някого, който ще може да я разбере и да стане член. Така тя започнала да търси човека, когото Небето е подготвило.
Един ден, както си ходела, тя почувствала, че трябва да спре на едно място. Нещо я подтиквало да стори това, тя чувствала, че човекът, когото трябва да срещне, е някъде наблизо. Не след дълго срещнала една домакиня, която казала, че я е видяла на сън предишната нощ. Тази жена по-късно станала първият член на църквата в Тегу. Тя сънувала, че една мисионерска, която е гостенка в този град, ще дойде, че трябва да се отнасят много добре с нея. Преп. Мун ни каза, че членовете, които са далеч, му липсват така, както ако бяха негови собствени деца. Но това чувство бе непознато на членовете, особено на тези, които нямаха възможност да идват в Църквата когато пожелаят. Имаше една възрастна жена, която бе успяла да се присъедини към Църквата, но чието семейство беше много против нейното идване при нас. Дни наред тя излизала на балкона на втория етаж и гледала по посока на Църквата, надявайки се, че преп. Мун може да излезе, или че един от членовете ще мине по улицата. Ако изпитвате същите чувства към членовете на нашата Църква, няма да можете да стоите настрана от тях и те никога няма да ви забравят. Те винаги ще бъдат в паметта ви.
Както преп. Мун написа в композираната от него в затвора песен “Благослов на Славата”, ние искаме да върнем на Бог всичко, което Той е дал на всеки един от нас, но колкото повече се опитваме, толкова по-силно усещаме колко незначителни са нашите усилия. Тези думи са същината на неговото учение. Колкото повече се опитвал да направи за Бог, толкова повече чувствал, че може да направи повече. Аз мисля, че неговият живот се характеризира с любовта, която той дава даже на най-новия и най-обикновения член, прощавайки му грешките и чувствайки, че не им е дал достатъчно.

Благослов на Славата

Светлина на слава изгрява, като слънцето над нас.
Свободата ви събуди, съживете се, о, духове!
Събудете планините, долините с извори в тях.
Озарете света навек в светлина на нов живот.
Озарете го навек в светлина на нов живот.

Призовани сме да възвърнем славата на Бог над нас.
Той вселената изпълва със велика нежност и любов.
Вечно търсещи душите призовават към свобода.
Как да служа на Него, който днес ме зове?
Как да служа на Него, който днес ме зове?

От смъртта ти, мрак, се събуждам с радостта към мил живот.
Във прегръдка на Спасител, който нежно още ме държи.
И ликувам със утеха в любовта от Него за мен.
Благослов е на славата – да ликуваш вечно ти.
Благослов на славата – да ликуваш вечно ти.

И сега Той пак ме издига и прегръща в благослов.
И приемам Го с блаженство, с нежна и божествена любов.
В отговор на благослова и през целия си живот
как да спра да не чувствам – недостоен аз бях,
мога ли да се възпра – недостоен аз бях.

Преминаване през границата

(Преминаването през границата от Ин Хо Ким е разказ на човек, оцелял от концентрационния лагер Тонг Нее, който наскоро бе публикуван в Сеул. Това е свидетелство на човек, който не е член на Обединителната църква за преживяното от преп. Мун в затвора).

Сред затворниците, с многото си и необикновени качества, се открояваше един човек – Сан Мьонг Мун. Всички бяхме невероятно уморени, когато се прибирахме от работа. Някои от нас се опираха един на друг, докато ходеха, но той винаги беше изправен, освен през няколкото часа сън. Той беше такъв необичаен затворник, че даже и фанатизираните комунистически надзиратели го уважаваха. Това бе така, защото той работеше с невероятно усърдие и съзнание, без да нарушава правилата в затвора или да търси леката работа, което останалите правеха. Той бе в много добро физическо състояние. Когато го съветвахме да помисли за здравето си и да не работи толкова усилено, той винаги отговаряше:”Ако работя повече и по-усърдно, облекчавам труда на тези, които работят с мен.”
Той бе затворен по обвинения че „е реакционер” и трябваше да излежи наказание за това.
По това време различни християнски деноминации объркваха обикновените хора. Той искрено вярваше, че те трябва да бъдат обединени. Тогава той започна да развива движението “Домашна църква”, настоявайки, че истинската вяра трябва да започва от семейството. Той проповядваше, че всеки може да стане добър християнин, даже без да ходи на неделна служба, ако винаги се моли с чисто сърце и всеки ден се разкайва за греховете си.
Скоро неговото вдъхновяващо и убедително слово привлече много последователи. Главните християнски църкви обаче започнаха да завиждат на неговия успех и захванаха да кроят планове срещу него. Неговото Движение бе обиждано и наричано ерес. Тази догматична и ограничена оценка на основните Християнски групи послужи на комунистите, чиято политика бе да унищожат всички религии. В края на краищата той бе арестуван по време на една среща и бе осъден на приблизително 3 години затвор за “нарушаване на обществения ред” .
Той бе винаги спокоен и работеше усилено без да се оплаква. Що се отнася до работата, никой не можеше да се съревновава с неговата сила и ентусиазъм.
Едно нещо, което ми се стори странно у него бе, че той никога не се миеше. Всеки ден след работа в завода за изкуствени торове, ни разрешаваха да се измием в отпадните води, но той просто отминаваше. Въпреки че водата бе замърсена и почти негодна за използване, всички се миехме в нея след работа, защото нашата кожа ставаше непоносимо лепкава от сместа от прах, пот и изкуствени торове.
Един ден разбрах как се поддържа чист. Събудих се през нощта и трябваше да използвам “тоалетната”. В килията беше много тъмно. Когато седнах тихо, чакайки очите ми да свикнат с тъмнината, аз го видях да седи в един слабо осветен ъгъл. “Ким, ти си се събудил рано”, ми каза той, отваряйки очите си. Стори ми се, че се е молил. “Ти май всяка сутрин ставаш толкова рано, не си ли уморен?” – попитах аз. “Няма проблем, вече свикнах“, каза той, освен това тялото започва да ме сърби, ако спя по-дълго.” Когато се върнах от тоалетната, аз го видях, че е без риза и се мие с мокра кърпа, потопена в студена вода. “Г-н Мун, не ви ли е студено, попитах аз, страхувам се, че можете да се простудите”. “Трябва да правя поне това, след като не се мия в затвора, ми отговори той. По този начин аз мога да оцелея.” По-късно осъзнах, че вместо да използва замърсената и негодна за употреба вода, той си пазеше водата за пиене, с която намокряше кърпата и миеше тялото си всеки ден преди изгрев.
Той се събуждаше, молеше се, после се измиваше с мокра кърпа и след това отново се молеше. По-късно закусваше и отиваше на работа. Той наистина правеше впечатление със своето непреклонно тяло и дух. Рядкост е човек, толкова близо до смъртта, да продължи да отделя такова внимание на своето здраве. Но да отдели 2 часа от скъпоценното си време за сън, за да спазва стриктно своите религиозни ритуали, ми се струваше направо невероятно.
Един слух обикаляше лагера и всички му вярваха. Казваха, че Сан Мьонг Мун има свръхестествени сили. Фанатизираните комунистически пазачи често без причина биеха жестоко затворниците, които бяха осъдени за това, че са реакционери или защото са нарушили обществения ред, но те правеха изключение с г-н Мун. Аз мислех, че това е, защото работи много съзнателно, както и затова, че не нарушава реда, но се говореше, че комунистите не смеят да се отнасят зле с него, защото смятат, че притежава свръхестествени сили. Говореше се още, че ако някой се държи зле с него без причина, тогава през нощта един старец като Сансилйонг им се появявал на сън и ги укорявал. Ако отново се държали зле с него, старецът се явявал отново на следващата нощ и ги наказвал. Така че и най-жестоките от охраната не смееха да се отнасят зле с г-н Мун. Още по-впечатляващо беше това, че Сан Мьонг Мун знаеше съдържанието на съня. Той отиваше при пазача, който се е отнасял зле с него предишния ден и го питал за самия сън с големи подробности, като че ли да потвърди верността му и като че ли сам е сънувал същия сън. Това наистина беше нещо невероятно и все пак Сан Мьонг Мун никога не говореше за тези слухове. Аз самият видях един новопристигнал пазач, който се отнасяше лошо с него и който внезапно промени държанието си. Аз вярвам, че тези слухове имаха основание, следователно аз ги потвърждавам.
Аз не съм член на Обединителната църква, нито съм християнин, не съм бил такъв нито преди, нито сега, но аз видях тези неща. Въпреки че от тогава минаха много години, аз не мога да забравя впечатлението, което той ми направи. Той бе човек на откровението и на принципите, човек, който винаги беше верен на думата си.
О! Аз и сега си спомням едно обещание, което той не изпълни. Става въпрос за малко препечено оризово брашно, което получих от майки си. Тя ми изпращаше толкова брашно, че да мога да го поделям и с други затворници. Г-н Мун ми каза, че ще ми плати по едно прасе за всяка купичка брашно. Но по мои приблизителни изчисления, ако си спомням добре, за купичките, които съм споделил с него, досега трябваше да съм получил повече от 100 крави. Но още не съм получил и кило свинско месо. Може да се каже, че това е пример за случай, в който той не изпълни своето обещание и не удържа на думата си!
Тук бих искал да поясня на читателя, който може би не ме е разбрал. По това време имаше нещо като поговорка между затворниците, която гласеше, че едно зрънце в затвора е равно на цяло прасе, ако си на свобода. Тази хитра поговорка дава ясна представа за живота в лагера. Нека си представим тогава, че ако едно зрънце е равно на прасе, тогава колко крави ще са равни на купчина брашно. Доста, нали? С други думи, в лагера желанието да споделиш храната, която ти се полага с други, се ценеше повече от каквото и да е друго.
Дълго време не бях чувал за г-н Мун след като излязохме от затвора в Хунг Нам. Какъвто и да е животът му сега, самият факт, че той и аз успяхме да оцелеем и излезем от този земен ад живи, е голяма Благословия от Небето.

ИНТЕРВЮ СЪС СЕ-ХЬОН ОК

(публикувано в сп. „Тон-Ил Сеге“, септември 1977 г.)


През 1946 г., когато Преподобният Мун самотен следва пътя на изпълняване на волята Божия, той среща Се-Хьон Ок, която става живо свидетелство за силата на неговата Църква. Г-жа Ок е известна с името „Мама Ок“, като по този начин хората потвърждават, че тя действително е майка на Църквата на този ранен стадий от нейното съществуване. Сега (1977 г.) тя е на 80 години, но в своята бяла корейска национална носия, изглежда по-свежа и даже по-млада от годините си. Върху сериозното й лице стои печатът на важната историческа мисия, която някога е легнала върху крехките й плещи.
Г-жа Ок е родена в Пхенян (Северна Корея). Тя е била младша по сан в една християнска църква, а мъжът й е бил църковен старейшина. Те имат двама сина и четири дъщери.
В това интервю с нейна помощ се откриват нови страници в историята на борбата, която Обединителната църква води на този ранен етап от своето съществуване.

Въпрос: Преди всичко, моля, разкажете, как и кога срещнахте за първи път Преподобния Мун?
Отговор: Когато най-големият ми син навърши 22 години, замина в Япония, за да учи в колеж. Но започна Втората световна война и трябваше да постъпи в армията. Молех Бога да го опази. През 1945 г., малко преди освобождението на страната, някои от нас започнаха да получават известия от духовния свят. Аз получих откровение, в което ми се съобщаваше къде живее Преподобният Мун. Отначало ми беше заповядано да отида в планината, за да се моля. Но бях толкова заета с домашна работа, че отложих молитвата, в резултат на което заболях. Това беше моето наказание. След това, през ноември 1946 г., някой ме отведе на първата среща с Преподобния Мун.
Въпрос: А какво се случи след вашето запознанство с него?
Отговор: Аз бях съпруга на старейшина от традиционна християнска църква и самата работех в същата църква. Но някои от нас, дяконите от традиционните църкви, се обединихме в кръжок около Преподобния Мун, за да изповядваме вярата си и да се молим. Всичко това беше невероятно. На нашите събрания цареше истинска възвишена духовна атмосфера. Плачехме, молехме се и отново плачехме от радост. Веднага, след като разбрахме Сърцето на Бога, ние искрено се разкаяхме. Скоро след това новината за нашите събрания стигна до традиционните църкви и те започнаха да ни преследват. Полицейските участъци бяха вдигнати на крак, някои от нас бях арестувани. Ние познахме същия този Свети Дух, който се е спуснал върху Евангелиста Марко преди 2000 години. Семейството ми имаше възражения срещу моите участия в събранията, традиционните църкви също скоро след това започнаха да ме преследват.
Въпрос: Доколкото разбирам, по това време Преподобният Мун е бил арестуван поради това, че събранията му бяха свързвани с църквата Пок-Чун Кьо (Църквата на утробата)?
Отговор: Съвършено вярно. Имаше такава църква Пок-Чун Кьо и тя беше основана от г-жа Хьо-Бин Хо. Тя и нейните последователи приготвиха специални празнични дрехи за Второто пришествие на Господа. Когато за това разбра полицията, нея я арестуваха, а всичко приготвено – конфискуваха. И тогава решиха, че Църквата на Преподобния Мун също се отнася към групи от подобен род, заради което го изпратиха в затвора за 3 месеца. Намирайки се в един затвор заедно с г-жа Хо, той чрез трето лице й изпратил съобщение, в което я съветвал да се отрече от църквата си, за да бъде освободена. Но охраната хваща тази бележка. Заради тази бележка той беше подложен на жестоки мъчения, загуби много кръв и се лиши от няколко зъба. Отначало живееше при г-н На, а след освобождаването си отиде да живее при г-н Чон-Фа Ким.
Въпрос: Очевидно е, че Преподобният Мун, опитвайки се да изпълни своята Божествена мисия – полагане на основанието за историята на Божията промисъл, се натъква на каменна стена от противодействие. А какво стана след като го освободиха от затвора?
Отговор: Преподобният Мун ни нареди да постим. След тридневен пост Небето ми изпрати откровение, в което се разкриваше какъв човек е Преподобният Мун. По това време той беше на 27. Пет дни по-късно аз се върнах вкъщи и тогава семейството ми сериозно се противопостави на моите връзки с Църквата на Преподобния Мун. Въпреки, че служех в традиционна църква и бях съпруга на старейшина от нея, аз напуснах дома си и постих цели 5 дни.
Въпрос: А как се отнасяха към всичко това традиционните църкви?
Отговор: Всички те активно изразяваха протеста си. Приличаха на рояк разярени пчели. През 1947 г. нашата група наброяваше трийсетина човека, болшинството от които принадлежаха към традиционните църкви. Всички те бяха преследвани, на семейството на Ин-Джо Ким това струваше много трудности. Веднъж ми се яви сън, в който Преподобният Мун беше измъчван на кръста и когато аз се хвърлих към него, видях, че е пребит и силно отпаднал. Всичко това ми се присъни. По това време той живееше при леля си и често го виждах.
Въпрос: Доколкото знам, скоро след това той пак е арестуван и пак е измъчван?
Отговор: През 1948 г. г-жа Сонг-До Джи пристигна при нас, в Църквата, за да приготви Божествената трапеза за Първи март (по лунния календар). Слухът за това бързо се разпространи, научи и полицията, и традиционните църкви. Един ден при нас се появи жена, която твърдеше, че била вярваща, каквито били и родителите й. След това стана ясно, че всъщност е дошла, за да шпионира. На другия ден, чувствайки се доста притеснена и с тежест в душата, аз се отправих към Църквата. Но там вече беше дошъл полицейският инспектор, който арестува Преподобният Мун, Уон Пил Ким и още две наши сестри. Г-н Уон Пил Ким беше пуснат след 4 дни, а жените – след 2. Разбира се, планираната празнична трапеза така и не се получи. 5-6 души бяха задържани и хвърлени в затвора. Два дни след моето арестуване пуснаха Преподобния Мун. Пет дни по-късно го обвиниха в това, че 1) той е шпионин на Сун-Ман Ли; 2) изнудва за пари богати жени; 3) нарушава обществения ред. Обвинените в шпионаж ги чакаше разстрел без съд.
Аз изпаднах в пълно отчаяние. Но изведнъж в мен сякаш се всели дух и аз започнах буквално да се пързалям по пода на Центъра за идеологическа обработка, където бях затворена. Като видяха това, преподавателите от този център се разбягаха от страх като зайци. Когато това състояние отмина, те се събраха около мен, питайки каква е причината за този пристъп. Задавайки своите въпроси (кога съм станала последователка на Преподобния Мун и т.н.), те се стараеха да ме разобличат и объркат. В края на краищата ме пратиха в затвора. Един от племенниците ми дойде да моли да ме пуснат. Общо прекарах 9 дни в килията.
Въпрос: Как премина съдът?
Отговор: Аз чувствах, че с нас постъпват чудовищно несправедливо и се обърнах към адвокат. Цялата тази история беше раздухана от вестниците и поради това много членове на традиционните църкви дойдоха в съда. Те се гавриха с нас, питайки: „А какво е това на главата на Иисус?“ Крещяха, че Преподобният Мун трябва да бъде нарязан на късове. Съдията осъди Преподобния Мун на пет години затвор.
Аз изпратих Преподобния Мун до средата на двора на съда и му предадох храната, която носех от къщи. Като го гледах как върви напред, окован в белезници като престъпник, сърцето ми се късаше. Подадох жалба във Върховния съд, но присъдата му не беше отменена. Скоро го приведоха от полицейския участък в Пхенянския затвор. По това време повече от 30 членове на Църквата я напуснаха и аз бях единствената, която го навестяваше в затвора.
Въпрос: Разкажете накратко за затвора в Пхенян.
Отговор: Три дни преди Преподобният Мун да бъде пратен в затвора, Уон-Док Ким, млад затворник от Пхенянския затвор, получи откровение насън. Съобщаваше му се, че е длъжен да служи на Преподобния Мун и да му оказва всяка възможна почит. Той беше послушен на Преподобния Мун и му правеше множество малки услуги.
Въпрос: Вие често ли се срещахте с него, след като влезе в затвора Хунг Нам?
Отговор: Вижте, аз дълго нямах никакви вести от него, но веднъж от Хунг Нам пристигна писмо, в което се казваше, че трябва да навестя Преподобния Мун. Веднага се приготвих и хванах вечерния влак. Пътувах цяла нощ. От Пхенян дотам са над 1000 ри (400 км). Аз бях скромна жена, не бях свикнала да пътешествам. Така че да поемам нощем на дълъг път не беше леко за мене. Но като знаех, че Преподобният Мун тежко страда, събрах смелост и се запътих натам. В края на краищата на сутринта на следващия ден пристигнах в Хунг Нам. Взех стая в най-близкия хотел, разопаковах си багажа и се отправих към затвора. Затворниците ги извеждаха от килиите, оковани във вериги и на групи по 40 човека. Между тях забелязах Преподобния Мун. От вълнение сърцето ми се сви. Аз го чаках целия ден да се върне от тежката затворническа работа, която продължаваше до късно вечер. Бях толкова радостна да го видя отново, но въпреки това сърцето ми се късаше като го гледах.
Въпрос: За какво разговаряхте?
Отговор: Той ме питаше как живеят членовете на Църквата. Не исках да го разстройвам и му казах, че всичко е наред. Дадох му оризово брашно. На другия ден пак дойдох, а вечерта хванах влака и се върнах в Пхенян. През целия път плаках, сълзите като порой се търкаляха от очите ми, така че погледът ми се премрежи. Не можех да се овладея.
Въпрос: А след това?
Отговор: След известно време отново отидох да го навестя, но ми казаха, че са го привели в друг затвор. Страшно развълнувана, попитах за него един от затворниците и той ми разказа, че Преподобният Мун се намира в Бон Ганг. Това беше на 8 км от затвора Хунг Нам. Като наех носач да отнесе багажа ми, се запътих натам и взех стая в малък пансион. През цялото време не свалях очи от сградата на затвора и изведнъж чух как скърца тегличът на една рикша и – о, боже! – Преподобният Мун я теглеше! Хукнах към него, за да поговорим. Купих ябълки, оризово нишесте и яйца и му приготвих храна.
След това дойдох на себе си, но бях страшно развълнувана. През нощта напразно се опитвах да заспя, а на сутринта хвърляйки поглед към затвора, видях, че Преподобният Мун мете двора. Отидох при него и го попитах дали му е харесала храната. Той ми каза, че с удоволствие я е изял. Той не можеше повече да говори с мен и затова аз се прибрах. Като се огледах, видях, че той мете задния двор.
Отидох при един от охраната и му казах, че съм дошла чак от Пхенян, за да се видя със своя племенник. Той ми разреши да си поговорим и ние дълго беседвахме. Преподобният Мун ми каза, че след месец трябва да се върне в Хунг Нам.
Аз очаквах, че той пак ще дойде при мен, но той не дойде и не ми оставаше друго, освен да се върна в Пхенян.
Въпрос: Знам, че Преподобният Мун е понесъл много страдания и трудности. Той някога говорил ли ви е за това?
Отговор: Веднъж отидохме да го навестим с Уон Пил Ким. Преподобният Мун с една вехта шапка, нахлупена върху мръсния пешкир, с който беше омотана главата му, носеше тежък чувал с изкуствена тор. Той се обърна към нас и ни изгледа така, сякаш искаше никога да не ни забрави. После тъжно се отправи навътре. Всеки път, когато отивах да го навестя, му купувах нови дрехи, но идвайки пак, забелязвах, че е облечен в същите вехтории. По-късно разбрах, че раздаваше всичките си вещи на затворници, които бяха освобождавани и си отиваха вкъщи.
Въпрос: По време на Корейската война, когато армията на ООН се придвижи дълбоко на север, затворът Хунг Нам беше освободен. Вие някога разговаряли ли сте с него за това?
Отговор: По време на войната беше невъзможно да ходя там, за да навестявам Преподобния Мун. Много ми се искаше да го видя и непрекъснато се молех за това. Получих откровение и ми беше явено, че той е здрав. На 14 октомври 1950 г. войските на ООН завзеха Хунг Нам и освободиха затворниците, а сред тях беше и Преподобният Мун. По време на войната затворниците трябваше да работят много тежка работа и на тях не им позволяваха да се крият от бомбите в скривалища, даже когато авиацията на ООН бомбардираше територията на затвора. Аз съм убедена, че комунистите искаха затворниците да бъдат избити от бомбите. Но там, където работеше Преподобният Мун, бомби не падаха. Там затворниците един по един бяха разстрелвани. Неговият живот беше спасен чудодейно.
Обут в партенките, които аз му дадох, Преподобният Мун пое пеша пътя за Пхенян и ние заедно бяхме на път цял месец.
Въпрос: Цялото време, което Преподобният Мун прекара в Северна Корея, беше пълно с нескончаеми страдания и лишения. Разкажете, моля ви, как течеше животът му, когато попадна в Южна Корея?
Отговор: Аз заминах на Юг заедно със семейството си. А Преподобният Мун замина заедно с г-н Чон-Фа Пак, който беше надзирател от затвора Хунг Нам. Поради това г-н Пак беше обвинен в принадлежност към комунистите и беше много бит. Бяха му счупени краката. Но Преподобният Мун го качи на един велосипед и заедно с Уон Пил Ким те тръгнаха на път. Това беше много рисковано.
Г-н Пак реши да спре и да се засели в Кьонг Джу, а Преподобният Мун заедно с Уон Пил Ким стигнаха чак до Пусан. Известно време те живяха у свой приятел и с помощта на преподобния Сан-До Хан открили адреса ми. Преподобният Мун изпрати при мен г-н Ким. Първото, което го попитах, беше с какво е облечен Преподобният Мун. И аз чух, че той носи същите онези дрехи, с които беше в Северна Корея. Аз продадох много от платовете, които намерих в стаята им. От останалите уших дрехи и им ги занесох.
През пролетта на 1951 г. Преподобният Мун прекарваше цели дни в планината, а през нощта работеше на пристанището. Уон Пил Ким известно време работеше в един ресторант, а след това си намери работа в Американската военна база. Преподобният Мун си построи колиба в Бон-Ил Дон близо до Пусан. Една зима аз им готвех. Към нас се присъедини и г-н Ю (президент на Асоциацията на Светия Дух за Обединение на Световното Християнство) и други. На 1 май 1954 г. официално беше учредена Асоциацията на Светия Дух за Обединение на Световното Християнство.
След това към нашето семейство се присъединиха много професори и студенти от университета И-хуа. Нашият брой се увеличи и затова се преместихме на друго място в Хън-Ин Дон. На 27 април 1955 г. ние пак се преместихме в Чан-Чун Дон. Горе-долу по това време 5 професора от университета И-хуа бяха уволнени, а 14 студенти бяха изключени.
На 4 юли с. г. Преподобният Мун и много негови съратници бяха арестувани. Изпратиха ги в затвора Со-Де Мун. Наша ежедневна грижа беше да ги навестяваме в затвора. От момента, в който този затвор е бил построен, никой от затворниците не е бил посещаван от толкова хора. На 4 октомври Преподобният Мун бе оправдан и пуснат на свобода. След него освободиха и другите. В навечерието на Рождество Христово освободиха също и Уон Пил Ким. Скоро след освобождаването на Преподобния Мун ние отново се върнахме в дома в Чон-Па Дон. Имаше голяма церемония за получаване на Благословия. Именно от там започна историята на Обединителната Църква.
Въпрос: Много ви благодаря за това, че така подробно ни разказахте за Преподобния Мун и за историята на Църквата от нейното зараждане чак до наши дни. Без да скривате нищо, вие ни предадохте това, което сте виждали, чувствали и мислили. Сега, срещайки Преподобния Мун, вие би трябвало да се гордеете с него – нали той превърна Църквата във всемирна религиозна организация. А сега, моля, отправете своите пожелания към новите членове на Църквата.
Отговор: Говори се, че нашата Църква отново се приближава към изпитания. В Корея пред нас стои т. нар. „инцидент И-хуа“. В международен план ние също така се сблъскваме с преследвания и с разпалваната срещу нас враждебност. Животът на Преподобния Мун се основава на търпение и още веднъж на търпение. Без да обръща внимание на противодействието и на презрението, той завоюва лавровия венец на победител. Нашите сегашни „трудности“ ние можем да превърнем в поредното изкачване по стълбата, която ни води към успеха. Като разглеждаме тези трудности като обективни уроци, ние сме длъжни да облекчим товара, който лежи на плещите на Преподобния Мун и да направим всичко, което е по силите ни, за да изпълним дадената ни от Бога мисия.

ИЗВАДКИ ОТ ДНЕВНИКА НА ХЬО-УОН Ю

(публикация в сп. „Тон-Ил Сеге“, юли, 1980 г.)


Президент Ю е човек с непоколебима вяра и преданост. Той стана опора за мнозина в ранните години на конфликти и преследване в Корея; животът му беше пример за нас. Той систематизираше и преподаваше словото на Татко и през 1957 г. написа книгата „Обяснение на Принципа“, която беше първото печатно издание, посветено на Божествения Принцип. А през 1957 г. написа книгата, известна в английски превод като „Divine Principle“ (Божественият Принцип). Той умира на 24 юли 1970 г.
Заемайки длъжността на президент в нашето Семейство в продължение на 15 години, той почти ежедневно водеше дневник, вписвайки в него отчети за Татко и планове за следващия ден.
11 май 1955 г.

Цял ден изнасях лекции на хора, които Кьонг-Гу изпрати в Центъра. Изгониха двама души от общежитието на университета И-хуа. Като слязох долу, заварих Кил-Джа, Чьонг Са, Ми-Шик и Мьонг-Джин да ядат. Всички се усмихваха. След края на вечерната служба аз се опитах да ги заведа в дома на г-н Янг, за да пренощуват. Порази ме тяхната решителност. По тяхна молба аз им написах препоръка до професорите от техния университет.
14 май 1955 г.

Администрацията на университета И-хуа изключи 14 студенти. Студентите ми изглеждат много твърди във вярата си. Помолих Кил-Джа и Ми-Шик да дойдат в 9.30 ч., за да дадат интервю за Сеулските вестници. Изнесох лекции на шест нови госта – студенти от университета И-хуа. Помолих Татко да побеседва с тях, докато аз отсъствам.
4 юли 1955 г. (ден на големи преследвания)

Днес седем пъти поисках да умра. Вечерта отново дойдоха вестникарите, навсякъде си пъхаха носа, снимаха Татко. Малко по-късно се появи следователят Оу и старшият следовател Ким, за да извикат Татко на разпит в участъка. Ние с Йонг-Ун отидохме с него. Г-н Оу почти ни изхвърли през вратата. Там ни чакаше нашето Семейство. След това заедно се прибрахме вкъщи. Така че аз бях прав, казвайки, че днес беше ден за преследвания.
5 юли 1955 г.

Татко не се върна. Как бих могъл да заспя, като го оставих там сам-самичък. Аз съм съвсем като Апостол Петър. След като закусих, се почувствах много уморен. Длъжен съм да изтърпя тези преследвания заедно с Татко. За малко легнах. Дойде Тонг-Хи. Той донесе вестник „Пьонг-Хуа“. Нашият възлюбен Баща е арестуван. Настана часът. И сега ние се сблъскахме с това, което трябваше да стане. Аз ще бъда мъжествен. Обличайки се и вземайки от Ма-Шик назаем един чадър, тръгнах към участъка да търся членове на Семейството. Случайно срещнах г-н Хо и г-н Чо. Те казаха, че не знаят къде се намира Татко. След това заедно отидохме в чайната. Купихме всички вестници. Статиите в тях бяха много кални, но от калта може да се получи тор. Когато отидох в специалната стая за разпит, видях, че вече разпитваха Уон Пил Ким и че следователят го пребиваше. Вече се чувствах не така, както в чайната. Ние бяхме обвинени в отклонение от военна служба и незаконно задържане на хора. Седейки цял ден с празен стомах, аз даже забравих за умората си. Г-н Чо ни заведе в ресторант, отидох заедно с всички. Утешавах членовете на Семейството, които приличаха на стадо без овчар. Не зная, може би това е последният запис в моя дневник. Разлепих фотографиите и не знам дали те ще бъдат върнати на местата им.
Можете ли вие да умрете заедно с този, когото обичате? Можете ли да забравите своето обещание? Можете ли да прекосите планината, ако мислите, че е невъзможно да се изкачите по нея?
6 юли 1955 г.

Цяла сутрин говорих с членовете на Семейството. Всички заедно се отправихме към участъка, за да бъдем редом с Татко.

Аз ще отида навсякъде,
където отиде моят любим Отец
А ще отида ли даже на смърт?
Ние станахме едно цяло,
а мога ли да отида даже в Ада заедно с него?
Това е моят път.
Кой ще ме спре?

Очаквах Хо-Йонг в чайната на Де-Янг до 3 часа, а след това отидох в участъка. Те разпитваха всички членове на Семейството за нарушаване на закона за военната служба и за незаконно задържане на хора.
10 юли 1955 г.

След като произнесох съботната проповед, отидох в другата стая, за да изнеса на г-н Сук лекция по христология. Още не бях успял да започна, когато следователят Оу и старши следователят Ким дойдоха да ме арестуват. Преоблякох се и се приготвих да вървя с тях. Когато пристигнахме в участък, заварих там г-н Хьо-Мин и г-н Хьо-Янг. Разпитваха ги. Тази вечер те се опитваха да арестуват нас, вместо г-н Чонг-Фа Пак. Помолихме да ни освободят и получихме разрешение да се върнем в Църквата.
11 юли 1955 г.

Стараех се да ободря Кьонг-Гу, Фан-Че и студентите от И-хуа. Помолих ги в единение и любов да се съберат в дома на Янг. Около 4.30 ч. се подготвих за живота в затвора и се отправих към участъка. Също видях как разпитват Сонг-Сил Че. Него също го арестуваха. Мен ме арестуваха в участъка Тон Де Мен. Когато погледнах затворниците през решетката, си спомних филма „Камо грядеши?“(Quo Vadis), именно този епизод, когато хората очакваха своя последен ден. Затвориха ме заедно с крадец и чиновник. Постарах се да вселя в душите на тези млади хора надежда за бъдещето.
13 юли 1955 г.

Един детектив ме отведе в участъка Чьонг-Но. Там вече бяха Татко и Сонг-Сил. Г-н Су-Кьон Ли донесе много вкусен корейски комтан. Когато Татко, аз, юристът Че и детективът очаквахме такси, за да отидем до съда, ни обкръжи група членове на Семейството.
Между събралите се бяха Хьо-Мин и Хьо-Янг. Йонг-Сок Пак ме гледаше много съчувствено. Когато трябваше вече да тръгваме, един от моите племенници възкликна: „Чичо, какво е станало с теб?“ Плачеше. Когато таксито тръгваше, той удари по стъклото. Членовете на Семейството ни гледаха с голяма тревога, но им казах, че няма за какво да се безпокоят. Ужасно се уморихме от чакане. На китките на Татко и на моите също бяха нахлузени белезници, свързващи ни един за друг. Отведоха ни в някакво помещение. Г-н Хан, Майка Ок, Чьонг-Бок, Ханг-Йонг, Хуан-Че и Кьонг-Гу се постараха да дойдат с нас. Заедно изядохме яденето, донесено от членовете на Семейството. Когато всички ние, включително Сонг-Сил се оказахме заедно, Татко каза: „Те ни правят завинаги неразделни. Ние сме готови да се борим до края.“ Зарадвах се , като чух тези думи. Като ме погледна, той добави: „Хьо-Уон, тежко ти идва, нали?“ Аз възразих: „Заради нашите грешки, неприятности засегнаха и Вас.“ Заедно с още 30 затворника ни изпратиха в затвора Со-Де Мун. Вече след полунощ, ние пристигнахме в блок 6, част 9, килия 380.

15 юли 1955 г.

Денят, в който трябваше да се явим в съда, ние прекарахме струва ми се в най-лошия от затворите. 24 души ни натъпкаха в килия с размер два и половина сламеника. Беше невъзможно да се диша. Цял ден чакахме натъпкани в килията, но така и не ни разпитаха.
29 юли 1955 г.

Днес ни извикаха рано. Всички членове на Семейството бяха в очакване. Видях, че нас ни чакат Че-Гун и Ман-Чун Ча. Беше ми приятно да ги видя. Баба отново ме потупа по гърба. Подарих на секретаря моята книга за Принципа и му я надписах с няколко реда в израз на благодарност. През четирите следващи дни членовете на Семейството ни носеха скромен обед. Тази толкова трогателна грижа ми направи дълбоко впечатление, но за голямо съжаление не можех да ям. Пак както през първия ден, нас петимата ни оковаха с обща верига заедно с Татко и ни изпратиха в съда Канг. Всички членове на Семейството бяха с нас. Казах си: „Иска ми се да останем свързани завинаги“. Сан-Янг Сон се добра до мен. Помолих го да приветства Татко. Татко му каза: „Моли се повече.“ Когато се качихме в колата, ни забраниха да седим до прозорците. Не разбирам как могат да бъдат толкова жестоки. Видях, че някои следователи ни завиждат за нашата страстна любов, както и за това как се грижат за нас членовете на Семейството. В Семейството е нашата сила, нашата защита. Дойде да ни навести братът на жената на Куангъ-Юл. Не мога да забравя какво беше изражението на лицето на жената, която стоеше редом до Ке-Сон и ни махаше приветствено с ръка. Как можах да забравя името й? Това е моя вина. Дойде и г-н Че, но аз не го видях. Чонг-Су Че, който дойде от Уан-Джу, ме приветства със сълзи. Това беше нашето Семейство и тези хора искаха да споделят с нас тежестите на преследванията. След 22 дни затвор ни бе прочетена и присъдата. Първото съдебно заседание се състоя в Районния съд в Сеул в зала 4. Името на съдията беше Хак-Но Юн. Той беше главен съдия. В следобедното заседание съдията Се-Йонг Канг произнесе следната присъда: „На Учителя – 2 години, на Хю-Уон – 2 години, а останалите трима членове на Църквата са осъдени на по 1 година“.
28 септември 1955 г.

Кьонг-Гю Ю дойде при нас и обяви: „Днес всички вие и Татко ще бъдете на свобода“. Но ние все още живеехме в неувереност. Вечерта Уон Пил Ким, поглеждайки през прозореца, възкликна: „Тази вечер ли?“ „Да“ – гръмко му отговорих, но не бях сигурен в тези думи. След като още трийсетина минути не последваха никакви промени, легнахме. През сън дочухме скърцането на отваряща се врата и казаното на висок глас: „380-та, излизайте с вещите“. Чанг-Хуан Ли ни помогна да си съберем багажа. Аз му дадох бельото, ризите и чорапите. Излязоха над 10 души, но сред тях не зърнах Татко. Влизайки в килия № 29, където беше той, улових погледа му. Попитах: „Значи са пуснали само мен?“ Татко каза: „Тръгвай колкото се може по-бързо. Така трябва.“ Но аз не можех да се обърна и да тръгна. В очите ми напираха сълзи. Искаше ми се да се върна обратно. Излизайки от затвора, попаднах на Су-Йонг. Уол-Сон ме поздрави, Тонг-Сук силно ми стисна ръката. С джипката се върнахме в Църквата. Там бяха Хьон Сил, Хьонг Сук, Ун Джа Нуанг, Майка Тонг Чол, Йонг Ун Ким, Хуанг Юл, Банг Ул Ким.

4 октомври 1955 г.

Татко остана в затвора точно три месеца. От както мен ме пратиха в затвора, изминаха 86 дни. Преподобният Чонг-Су Ли, Ченг-Хуа Хан и аз с такси, извикано от Чу-Хуа Хан, се запътихме към местния съд. Там вече се бяха събрали някои от членовете на Семейството. Посрещна ни много мило Сон-Хуа. Натовариха ни на камионетка. После зърнах Хьо-Юн и Ху-Мин. В същата камионетка седеше и Уон Пил. Татко беше в друга кола. Съдебното заседание започна в 10.00 ч. Аз си свалих сакото, за да остана само по риза, както беше и Татко. Главният съдия Хак Но Юн обяви Татко за невинен. На мен ми определиха глоба от 5000 уона, а всички останали бяха осъдени на 8 месеца затвор. Тръгнахме да вечеряме в корейски ресторант, водени от Ченг. С нас бяха Йонг Ун, преподобния Ли, Сун Фа Ким, Чу Фа Ким и Кьонг Ку. След вечеря отидохме да видим Татко. Съпровождаха го Сун-Ха Ким и Чьонг-Хуа Ханг, студенти от Уан-Джо. В 21.40 ч. Татко ни изпрати. Взехме автобус, за да се върнем вкъщи. Бях огорчен, че не срещнах студенти от И-хуа. Веднага след молитвата на Татко запяхме „Песен на Божествената градина“, а после продължихме да слушаме словата му.

7 октомври 1955 г.

Днес се прехвърляме в църквата Чонг-Па Донг. Докато си опаковахме багажа, Те Хуан-Юм дойде, за да изпрати Татко до новото място. Влязох първи. Залата беше много по-голяма и помещението се оказа много по-удобно. Всичко, даже вратите, беше много старо. Приготвих си постеля и легнах да спя.

10 октомври 1955 г.

Отбелязахме освобождението на Татко. В 6.00 ч. вечерта на горния етаж започна празнична вечер. Приготвихме много просто ядене – оризови сладкиши и ябълки. Всеки получи ябълка и няколко сладкиша. Татко сам обиколи всички с торба, от която раздаваше сладки на всекиго. Даровете бяха евтини и в същото време – разкошни. Стиховете на Хуанг-Йол Ю направиха силно впечатление. Беше прочетено и пълното със страст стихотворение на Уонг-Бо Че. Татко също изпълни няколко Святи песни и разясни смисъла на стиховете. Аз също прочетох тези 8 фрази, които написах в затвора.

ПРЕПОДОБНИЯТ САН МЬОН МУН – ЧОВЕКЪТ И МИТЪТ

Чунг-Хуан Куак

Човек сложен за описване – Преподобният Сан Мьон Мун.

Никога няма да мога напълно да разкрия същността на този човек.
През последните 20 години познавам много отблизо Преподобния Мун. Много искам да го опозная по-добре. Как бих искал да постигна вътрешния стандарт на неговото сърце! Понякога той ми се струва невероятно съсредоточен, сякаш намирайки се в центъра на безкраен океан, гледа отвъд хоризонта! Какво ли не бих дал, само за да мога да се докосна до неговата сянка, когато той изведнъж се залива в смях! Каквото и да прави, той е пунктуален и внимателен, но при това и много чувствителен. Изобщо аз съм склонен да хвърля поглед навсякъде: в което и да е незабележимо кътче, във всеки зиг-заг при тези редки моменти, когато той е сам, за да схвана, макар и повърхностно, но без излишни илюзии, неговия стил на живот. Още повече, аз бих бил щастлив да открия за себе си това, което се крие във „вътрешността“ на Преподобния Мун. Той е един от тези, които пребивават на този свят, който все още не е напълно готов да ги приеме такива каквито са. Често, когато ми се случва да се срещна лице в лице с Преподобния Мун, започвам да изпитвам чувство на неловкост. Той милостиво нарушава мълчанието. Когато той седи, закрил очи, потънал в размишление, аз се обърквам и не знам какво да правя. Не знам как да се избавя от неизбежното чувство, че той е много по-висш от мен и от безпокойството, че не бих могъл да се настроя да бъда в хармония с неговите мисли. Не е удивително това, че човекът, за който се заех да пиша, е твърде неуловим и сложен за описание. И в тези условия бих искал да предложа кратък очерк за човека, който ни събра около себе си.

Как изглежда Преподобният Мун

В „История на Обединителната църква“, написана от Хуанг-Юл Ю, отговорник по въпросите на културата в главния център на Обединителната църква в Сеул, външността на Преподобния Мун се описва по следния начин:
„Надарен от ранно детство със здраво и силно телосложение. Когато той върви, крачките му са спокойни и бавни, а походката е твърда и изпълнена с достойнство. Но този, на когото се случва да ходи до него, без да изостава, изведнъж му става ясно колко бързо върви той в действителност. И действително – обикновеният човек едва смогва да върви редом с него.
Що се отнася до изражението на лицето, то винаги е пълно с душевна топлота, мекост и човечност, съчетани със силна воля и чувство за собствено достойноство. Когато се движи, движенията му са пълни с природна грация и свобода, маниерите му за безгрижна щедрост и зад всички тези качества лесно се долавя неговата искреност и сериозност, с нищо несравнимата му наблюдателност, непоколебимата му увереност в себе си и всичко това без всякакви усилия от негова страна веднага приковава вниманието на всички окръжаващи, които попадат под въздействието на силата и авторитета му”.

„Стилът” и личното обаяние на Преподобния Мун

Ако Бог би решил да „подобри” външността му, за да се постигне по-добър ефект, Той, навярно не би посмял да добави, или обратно, да отнеме от облика му. Изобщо, всичките му движения отразяват „стила”, финеса му и личното му обаяние. Когато проповядва, мъжествения му звучен и дълбок глас вълнува сърцата на всичките му слушатели, като без всякакви усилия предизвиква у тях сълзи или ликуващи възгласи. Когато събралите се хора не са много, той често пее и ни показва своите интерпретации на танци. Уверен съм, че каквото и да прави, носи отпечатъка на неговия прекрасен в своята уникалност „стил“.
Най-характерната отличителна черта е душевната широта. Когато го поканиха да се обърне към членовете на Камерата на представителите на САЩ, той каза: „През последните 14 месеца аз ставах все по-противоречива фигура за средствата за масова информация и по цялата страна името ми се мъдреше във вестникарските заглавия. Някои списания даже публикуваха разкази за моето Движение и поместваха на кориците мои портрети. Аз съм поласкан от това, че на някои снимки съм излязал по-красив, отколкото съм в живота и още съм поласкан от това, че не съм дал и един цент за тази реклама. Поласкан съм за това, че ме правят знаменитост. Не зная как достойно да им се отблагодаря.“
С това той срази своите слушатели! Неговото остро чувство за хумор, пълно с човечност, светкавично разтопи леда на напрежение у аудиторията. Когато смехът утихна, публиката стана по-възприемчива към неговите думи.
Когато той отива някъде, в обичайното му облекло, риза с откопчана яка и тъмни очила, го спират непознати хора, било в голям универсален магазин на милионен град или в някакво забутано градче, и неизменно питат: „Вие ли сте Преподобният Мун?“ Усмихвайки се загадъчно, той неясно отговаря със своя естествен очарователен глас: „Може би…“ Има своеобразен блясък в начина, по който той се държи в различни ситуации.
През1974 г., когато той едва започна речта си в залата на Медисън Скуеър Гардън, няколко кресливи и шумни клакьори, събрани около подиума, започнаха с провокационни възгласи по негов адрес да пречат на аудиторията да слуша. Докато появилият се полицай ги отвеждаше от залата, което отне достатъчно много време, членовете на Обединителното движение изпитаха целия спектър от чувства между раздразнението до гнева. А Преподобният Мун оставаше спокоен и съсредоточен. Той само обяви, че се готви да изпее песента „На планината цъфтят цветя…“. С дълбоко чувство той изпълни корейската песен „Сан ю фа“. Това може да бъде определено като негов „стил“, „финес“, „лично обаяние“, „невъзмутимост“, „артистизъм“, „величие“. Каквото и да беше, той успя да докосне нужната струна на всяко сърце. Всичките 3о хиляди слушатели бяха дълбоко развълнувани. Когато песента свърши, в залата се възцари тишина, а аудиторията замря в трепетно благоговение. Нямаше човек от нашето Семейство, който да не е трогнат до сълзи, а хората видяха в тази случка Божия промисъл, за да бъде изпълнена волята Божия. Благородният образ на Преподобния Мун, изправен на подиума, завинаги се запечати в паметта на всички членове на Семейството.
Свободен и непосредствен в поведениетко си, преподобният Мун е голям любител на природата. На най-близките му сподвижници и последователи е добре известно как той обича и цени природата, как често изглежда очарован от красотата и загадъчността на това Божие творение. Често може да се види как седи, любувайки се на тревата и листата, изумрудено зелени под лъчите на ранното априлско слънце. Веднъж посочвайки нежното листче на цветчето в букета, който украсяваше масата за обед, той възкликна: „И представете си, още има глупци, които виждайки изисканата красота на такова цветче, все пак отричат съществуването на Бога!“
Всички, които се сближат по-тясно с Преподобния Мун, обикновено се влюбват в неговата човечност и душевна топлота. Безкрайно много пъти на хората им се случваше да видят с какво внимание той слушаше разказа за живота на някаква старица, макар че може би го беше слушал нееднократно. Когато Преподобният Мун проверяваше местните отделения на Обединителната църква в селските райони на Корея, той често можеше да се види в компанията на някой по-възрастен, с който можеха да се смеят с часове и да обсъждат различни селскостопански проблеми, характерни именно за тази местност.
На плажа на река Хан той често се бореше с най-добрите студенти, които тренираха корейска борба. В навечерието на Новата година, когато членовете на Семейството играеха корейската игра „ют“, той бе по-ентусиазиран от всички други участници. При такива празници той бе приятел с всички, които са се събрали, и при това винаги беше силен, отзивчив и човечен водач. В същото време за всеки от нас той е любящ и всичко разбиращ баща.
Преподобният Мун, който е посветил целият си живот на любов към Бога и на служене на него, е също така преизпълнен с грижа за благополучието на човечеството. Той остро чувства не само човешките страдания и глада, но и усещането за пустота в душата. Знаейки твърде добре, че хората могат да надяват на лицата си какви ли не маски, той обикновано се прави, че не забелязва това. Винаги е бил последователен в себеотдаването. Не е възможно да се преброят хората, ползвали се от неговата щедрост и получили неговата доброта и любов. Това е неговият така наречен „личен стил“ – да дава много повече от това, което получаващият би очаквал и от това благодарността на човека, комуто е помогнато, става още по-дълбока. Не е за учудване, че членовете на нашето Семейство постоянно изпитват сърдечна благодарност към него и смятат, че Татко заслужава най-високо уважение.

Преподобният Мун като въплъщение на настойчивостта и енергията

Когато реши да осъществи някакъв проект, той винаги го довежда до стадия, на който може да дава резултат; никой не е чул да е изоставил някога проект по средата. Той се отличава с крайна настойчивост; пробуденият в него ентусиазъм започва да се излива навън и беше невъзможно да се овладее – като вулканична стихия. Именно поради това обикновено му се удава да достигне всички поставени цели, независимо от каквито и да било непредвидени затруднения.
Потокът на неговия ентусиазъм и настойчивост се подхранва от вярата му в Бога и от любовта към Него. Ако не беше неговата решимост да осъществи волята Божия и неговата целеустременост, Обединената църква несъмнено би била пометена от лицето на земята още на ранния етап от своето съществуване, тъй като е била подлагана на невероятно жестоко и безжалостно преследване.
Всеобемащата му енергия е поразителна. Каквато и да е целта, той забравя да се храни, денем и нощем трудейки се за достигането й. Графикът на работния му ден е съставен противно на здравия смисъл. Той през цялото време е „в движение“, прихождайки от един център на Църквата в друг, дори посещавайки по внезапно решение всичките 50 (съгласно броя на американските щати) главни центъра на Църквата в Америка. Той ръководи лидерите на Обединителната църква от всички щати, подсказвайки им на място нови и дръзки идеи, които го осеняват. В повечето случаи никога не им е хрумвало нещо подобно. Творческите му идеи, винаги конкретни и подробни, обхващат различните страни от дейността на Църквата – от свидетествата и оказването на духовна помощ до широките обществени пропагандни акции. Откъде извира този непресъхващ поток от оригинални творчески идеи? За какво говори това? Най-вече за това, че способността му да се съсредоточава и целеустремеността му го заставят постоянно да обмисля различните страни и етапи от дейността на Църквата.
Беше време, когато извън часовете за сън, аз бях постоянно до Преподобния Мун. От сутрин до вечер, когато трябваше да се спи – обикновено късно вечер – работата не му оставяше нито минута за него самия. През цялото време той беше зает със срещи и преговори с нови хора, с пътувания, свързани с управлението на нашите многочислени учреждения, с обсъждане на многобройни проблеми с различни служители. Доколкото дейността на Църквата обхваща целия свят, пред Преподобния Мун непрестанно възникват неочаквани и нестандартни проблеми. Когато член на ръководството му докладва за някакъв въпрос, срочно нуждаещ се от решаване, Преподобният Мун дава отговор без капка колебание; често неговото решение толкова противоречи на традиционната „мъдрост“, че той е принуден да го „разчепка“ за събеседника. При това става ясно, че отговорът не е дошъл от въздуха, а по-скоро е съзрявал дълго в главата му. Често, пожелавайки му „лека нощ“, аз отивах да спя. А той, вместо да легне, потъваше изцяло в размисъл, медитация или молитва до зори.
Когато даден проект бе завършен, неговата устремна и свръхмощна енергия, постоянно вдъхновявана от съзнанието за важност на мисията, го тласкаше към нов замисъл; той не почиваше никога. Творческата му енергия, произтичаща от вярата в любящото сърце на Бога, бе способна да взриви и равнодушните, оказали се наблизо. Несъмнено, благодарение на неговата абсолютна самоотверженост и пълна искреност, а също и на несравнимата енергия и настойчивост, Обединителната църква успя да устои, независимо от всички преследвания, на които бе подложена от самото начало и да бъдат поставени здрави основи за нейното разпространение по цял свят днес.
Преподобният Мун спи по 3-4 часа на денонощие. Денем той върши толкова, колкото би било възможно за 4-5 души обикновено. Хората често свързват неговата мощна енергия с изключителната му физическа форма – и действително той се намира в прекрасна форма. Много младежи не могат да се мерят с него в риболова и алпинизма. По-точно обаче е да се каже, че за поддържането на този заряд от енергия помага по-скоро съзнанието за собствена мисия, отколкото физическата форма. На мнозина от последователите му е известно, че той силно се самоограничава в името на тренирането на издръжливостта. Но хиляди хора са привлечени най-вече от това, колко искрено се стреми той да развива в себе си енергия, съсредоточеност и решителност. Неизбежен резултат от всичко това е случващото се буквално пред очите ни разширяване на сферите на влияние на Обединителната църква по целия свят.

Лидерството му

Според мен, никой днес не би се решил да постави под съмнение безспорния успех на Преподобния Мун като водач. В ранния период на Обединителната църква един човек с високо положение в града си отбеляза с доза опасение: „Както и да критикувам Преподобния Мун, фактът е факт – това е голям и успешен лидер. Жена ми и дъщеря ми могат да не послушат мен, но него винаги са готови да послушат и да го последват… “
Интересно какво би казал същият човек днес, ако би видял с очите си как хора от всички раси в света обичат Преподобния Мун, следват го и стават привърженици на неговото учение. Днес, когато той минава шестдесетте, все още е препълнен с желание да направи много, и като знам какво вече е постигнато от него, аз не мога да си представя, че има друг, който е оказал таково огромно влияние върху човечеството! Кой между великите мислители или герои някога в живота си е ръководил млади хора от 120 страни и те са били негови последователи? Водачеството на Преподобния Мун не произтича от политическа власт, богатство или военна сила. Напротив, върху него стои печатът на доброто и уважението, които изпитват към този водач обикновените хора. Доколкото разбирам, това е най-изключителното нещо в света – един човек да успее да завоюва такова отношение към себе си.
Тук, в САЩ, има много противници на нашето Движение, които въпреки това искрено признават, че Преподобният Мун се явява способен водач, готов на чудеса. Но това не е всичко. Множество корейци, живеещи в САЩ, говорейки за него просто като за човек (без оглед на това, че е религиозен водач), почти единодушно са съгласни, че той е велик герой!
Преподобният Мун доминира сред всяка група от хора, веднага привлича всеобщото внимание и съвсем естествено се превръща в лидер. Впечатлява не само с външността си, още по-вълнуващ е начинът, по който наставлява хората, превръщайки се в пример за тях. Водаческият му дух привлича огромно количество юноши и девойки, които дори се отказват от избраната кариера и стават негови последователи. Нещо повече, тези младежи, които по-рано не са имали ясна пътека пред себе си, виждат, че светът е пълен с надежди и изцяло изменят своя начин на живот, което се отразява дори на външността им. Едва ли има по-голямо доказателство от това за мъдростта на такъв лидер! Още щом младите хора разберат и оценят неговото Сърце и това, че той обича и се грижи за всеки поотделно, те са в състояние да преодолеят всякакви трудности и противоречия.
Като го погледнат в очите, пълни с любов и съчувствие, разбиращи с колко страдания и нещастия е пълен светът, хората като че ли се изпълват с увереност, която им помага да разрешат всички проблеми.
Преподобният Мун жадува за справедливост. Даже във всекидневието всяка негова дума е пропита от любов и преданост към Бога; всеки, който се среща с него, успява да съхрани в душата си частица вдъхновение, получено с негова помащ от Бога и без колебание приема неговото учение, става негов последовател.
Проповедите му, осъждащи несправедливостта, даващи категорично определение на злото и доброто и показващи на хората Небесния път, са забележителни не толкова с красноречието и убедителността си, а с това че тласкат хората към размисъл и духовно търсене. Хората дълбоко се трогват от неговите молитви, в които той влага цялото си Сърце и душа; когато го слушах за пръв път, душата ми сякаш се преобърна. Неговият силен лидерски дух в изпълнение на Божията воля помага за разпространение на учението му, преодолявайки не само расовите, но и националните бариери.
Крайната цел на дейността на Преподобния Мун е осъществяване на Божията воля; и това не трябва да се счита за фантазия на мечтател или за бягство от грубата реалност. Прецизно като компютър, той планира крачка по крачка осъществяването на този идеал на земята.
Преподобният Мун има почти фотографска памет, особено по отношение на хората. Той е проницателен, погледът сякаш прониква дълбоко в човешката душа. Той възприема хората триизмерно; имам пред вид, че всеки попаднал в полезрението му, веднага схваща колко безпогрешна е оценката на Преподобния Мун за хората. Освен това той дава всичко от себе си, когато ръководи хора и всички разбират колко задълбочен и надежден човек е. Неговото силно и ефективно ръководство, подкрепено от решимост да претвори идеите си в живот, вдъхва на неговите сътрудници и на младите лидери увереност в себе си, което е залогът за големи постижения. Възможността да бъде задължен на някого, било материално или духовно, го ужасява. Той никога не е молил някого да направи нещо, което сам не би направил. Без съмнение, това го прави значим лидер.

Преподобният Мун: мислител

Преподобният Мун е велик мислител, неговите размишления за Бога са много дълбоки. Като философ той открива нов път към разбирането на Божието творение, законите на Вселената и извора на греха. В „Божественият принцип“ той ни показва как да се преодолее сатанинския свят и да се изпълни Божията воля на земята. Чудото на успеха на Обединителната църква, разпространила учението си по целия свят, свидетелства за силата на мисълта и дейността на Преподобния Мун.
Безчислени са афоризмите и идеите на Преподобния Мун. Те означават толкова много за нас, неговите последователи, и за нашия начин на живот, тъй като той самият се явява живо въплъщение на тези идеи. Всичко, което той мисли и говори, е от дълбочината на неговото същество. Наистина той се отличава със забележителна сила на мисълта, но тя не е резултат от обичайния процес на познание, тъй като той има твърде малко време за да размишлява просто заради самото размишление. Преподобният Мун-мислителят и Преподобният Мун-практикът не са отделени един от друг; те двамата живеят в едно тяло и между тях съществуват прекрасни отношения на взаимно отдаване. Следователно любовта към Бога, от една страна, и решимостта да се осъществи Неговата воля, от друга, за него са едно и също. Или иначе казано, неговата мисъл и дело са неразривно свързани.
Преподобният Мун може да изглежда нетърпелив. Той иска да достигне резултатите колкото се може в по-кратки срокове. Той презира повърхностния живот, комфорта, самодоволството и застоя. Въпреки че той прави всичко възможно, за да достигне целта колкото се може по-бързо, никой не може да го надмине по търпение, когато ситуацията го изисква. При нужда той винаги е готов да чака по-благоприятния момент, стига това да помогне да се изпълни Божията воля.
Ще ви дам един пример. Преди доста години, още живеейки в сиромашката хижа, която със собствените си ръце е построил в Пусан (Корея), Преподобният Мун е разработил план за изпращане на мисионери по целия свят. Даже по време на обиколките си из градовете в Америка, той постоянно е развивал в мисълта си проект за друго крупно пътуване, което му се е искало да бъде осъществено – надявал се е някога в бъдеще време да пристигне в Москва. Както казах вече, някои от неговите идеи сякаш вървят срещу здравия смисъл или отиват извън границите на разбиране на обикновения човек.
Даже независимо от религиозните му убеждения, не можем да не признаем, че Преподобният Мун винаги проповядва и практикува такава философия на битие и ценности, съгласно която живее и самият той. Той ясно разграничава добро от зло, справедливост и несправедливост. Затова такъв начин на живот, който се свежда до разбирането „да вървим как да е“, в очите на Преподобния Мун се явява жалък и нищожен.

Заключение

Когато всичко, което трябваше да бъде казано за Преподобния Мун, е вече казано, става очевидно, че при цялото си величие, той не получи всеобщо признание и одобрение. Огромният му труд е недооценен. Изпитал толкова унижения и обиди, толкова оскърбления, които заслужават само най-злите престъпници, той понесе всичко това със свръхчовешка устойчивост. Теоретик, автор на много значими идеи, той се труди като последния от робите, за да ги осъществи. За да изпълни Божията воля и построи Царство Небесно на земята, той самотен извървя дълъг и пълен с несгоди път, носейки кръста на неописуеми страдания.
Никой не знае точно дали ще дойде ден, когато неговата искреност и решимост да се осъществи възстановяването на цялото човечество, ще получи признание или напротив, след смъртта го чака забрава.
В края на краищата всичко, което ни се отдаде да узнаем за него в резултат на нашето изследване, представлява само част от цялото.
В личния си и обществен живот той продължава да се бори с пречки и прегради. Още не сме узнали всичко за неговите тъги и радости, за това, което му доставя удоволствие, и за онова, което го опечалява. Той се е родил като свободен човек, но през живота си се сблъсква с толкова много ограничения и препятствия. Всяко негово движение, всяка негова крачка предизвикват напрегнато внимание. По природа Преподобният Мун е толкова деен човек, че не може да диша свободно, ако твърде дълго стои привързан към дома си. Съединените щати са голяма страна, но тя му се струва твърде малка. Ако беше възможно, той би обхождал земното кълбо хиляди пъти на ден.
Небесни Отче, моля ти се, направи така, че да настъпи ден, когато Преподобният Мун ще стане напълно свободен сега и завинаги! Амин!

ПРОЕКТИ ЗА ОБЕДИНЕНИЕ И СВЕТОВЕН МИР

Сега списъкът със социалните, междурелигиозни и идеологически дейности и проекти вдъхновени от Преподобния Д-р Сан Мьон Мун е толкова голям, че едва ли всичко може да се изброи. Тук ще се опитаме да споменем поне някои от дейностите, за да могат читателите да добият представа за мащабните усилия в полза на Световния мир, Истинските семейства и установяването на Културата на сърцето.

Семейната Федерация за Световен Мир и Обединение
В центъра на обединителната идея, не е религията, а семейството. Така и централната организация изразяваща идеите на своя основател е Семейната Федерация за Световен Мир и Обединение.
СФСМО е основана 1996 г. във Вашингтон с участието на множество видни политици, президенти, обществени и религиозни лидери от цял свят. Тя е неправителствена организация, ползваща се със специален статут в Организацията на Обединените Нации. Мащабната й дейност за издигане на здрави семейства като основа за изграждането на единен свят на мир, хармония и любов, намира все повече признание както по света, така и у нас. Над 400 хиляди са асоциираните привърженици на Федерацията, развита в над 200 страни.

Медиите като опора на морала
В сферата на комуникациите Преп. Мун основава множество вестници и списания. През 1976 г. започват да излизат News World Communications и Noticias del Mundo за испаноговорящите общности в САЩ, през 1981 г. започва издаването на Ultimas Noticias в Уругвай. През 1975 г. стартира всекидневникът Sekai Nippo в Токио, малко по-късно в Корея започва да излиза Segye Times, който достига над милион и половина тираж. През 1977 г. е създаден и Middle East Times. Окуражаването на най-висшите стандарти на съвест и социална отговорност в медиите, както и въобще в литературата, са водещ мотив на всички тези издания.

Вашингтон Таймс (1982 г.)
С най-голямо значение в света на медиите и съответно спечелил най-високо признание за приноса на Д-р Мун в тази сфера е неговият вестник Вашингтон Таймс. Основан през 1982 г., Вашингтон Таймс бързо се превръща в “задължително” четиво за Американското правителство. Само след три години той става най-цитирания вестник в Щатите. Превръща се в съставна част на медийната група News World Communications, която от 2000 г. включва и Агенцията ЮПИ (Юнайтид Прес Интернешънъл). Признато е значението му за мирното сваляне на “желязната завеса”, както и за подкрепата на моралните ценности.

Международен и Междурелигиозен Съвет за Мир (2002 г.)
ММСМ, който накратко се нарича Съвет на Мира, представлява Обединените нации и религии. Обединяващ представители на всички световни религии и деноминации, както и хора на духовността и съвестта, Съветът на Мира ще играе основна роля в разрешаването на най-належащите глобални проблеми – гладът, бедността, междурелигиозните конфликти и т.н.

Федерация за Световен Мир (1991 г.)
Организира форуми, където настоящи и бивши държавници се събират, за да допринесат с влиянието и знанията си за разрешаването на международните конфликти.

Професорската Академия за Световен Мир (1973 г.)
Международни Конференции за Единство на Науките (1972 г.)
Допринасят за развитието на международно коопериране, разбирателство, развитие в сферите на науката и академията в полза на мира.

Женска Федерация за световен мир (1992 г.)
Създадена да утвърди жената като особено важен фактор за създаването на хармонични семейства и постигането на мир в света. Представлява федерация на национални НПО в повече от 196 страни. Има Общ статут към Икономическия и Социален Съвет към ООН от 1996 г. с призната роля за съхраняването на живота и достойнството на жените в редица страни.

Международната Образователна Фондация (1992 г.)
МОФ създава едни от водещите програми за “Образование на Характера”. Само в ОНД те са приети и се преподават в над 10 хиляди училища. Ефектът от прилагането им и в САЩ, Китай и Корея се доказва не само с повишаването на академичните постижения на учениците, но и с изключителното подобрение на морала.

Служба за Мир (2001 г.)
Практиката на живот за другите мобилизира участието на млади хора в проекти, свързани с най-актуалните проблеми в обществото. Тя е директно служене на обществото и има невероятен образователен и възпитателен ефект, силно увличащ към подражание. Тези проекти целят практическото установяване на Културата на Сърцето.

Колеж на Изкуствата “Малките ангели”(1974 г.)
Децата са най-ценният ресурс и надежда на бъдещето. Основано през 1974 г., “Малките ангели” се превръща в най-реномираното училище по изкуства на Изтока. И както Д-р Мун се изразява, “Изкуството подобно на цветята в душата на човека, разцъфтява и разпространява своя аромат до всички и цялото общество, обединявайки сърцата на хората.”

Световната Футболна Купа за Мир (2003 г.)
Преп. Мун инициира още през 1992 г. основаването на Международен спортен фестивал за мир като нов подход към изграждането на мирен свят, използвайки посредничеството на спорта. Така с подкрепата на Пеле и ФИФА вече за втори път световни футболни клубни отбори играят в турнира за Кралската световна купа за мир. За 2005 г. участници са Бока Хуниорс (Аржентина); Лондонския “Тотнъм”; ПСВ “Айндховен”; Олимпик” – Лион; “, “Реал Сосиедат”; “Сан Себастиян” и др.

Международен Град на Мира
За бързото изграждане на един нов свят, основан на културата на истинската любов, е необходим модел. Национален парк с над 270 острови бе предоставен през 2004 г. от правителството на Южна Корея за развитие на Международен град на мира.

5 Responses to Сан Мьон Мун

  1. Pingback: Новите Мунисти: Младото поколение « Сектата разделя, Муун обединява: Мун, нов подход за мир

  2. Pingback: Какво вижда в бъдещето Баба Ванга (2012 година) | Истинска любов и забранена любов

  3. Pingback: Какво вижда в бъдещето Баба Ванга (2012 година) | Истинска любов и забранена любов

  4. d.jelqzkova каза:

    Хора,наистина ли сте толкова невежи,,Не четете ли Библията..Хубаво давате уж доводи и докаэателства от там,но защо този Мун или както там му е името,защо не каже че в Библиятя пише че ще дойде Лъжепророк,който ще иска да установи уж всеобщ световен мир,,който ще го обявят за новия Месия,та не ви ли прилича това на същата история

    И сега ако каже и че слага чипове на хората за по сигурно,и за да премахне парите и т.н. …
    И дали не си продаваме душите така а!Библията се чете не само там кадето ни е изгодно.Нека не сме слепи эа истината,Бог ни е предупредил в словото Си,именно за подобен човек с лъжлив световен мир

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s